ХуЛите - Извезани души, I част

Към Битлис. Бериван.
Турция, 2003

Пристигнахме на летището в Муш по обяд след дълъг полет от Анкара. Очакваше ни джип под наем, организиран от гостоприемни приятели, кратка почерпка и наставления за пътя. Бяхме тръгнали да искаме ръката на момиче, което бъдещия годеник никога не бе виждал – личеше по изражението му, през целия полет едва се удържаше да не заплаче.
Отидохме да я искаме от баща и всички вкупом, както повеляваше традицията. Присъствието ми на чужденка не бе особено желано но трудно някой би ме спрял и аз награбих фотоапарата и джобния тефтер веднага при споменаването. Селцето се намираше на прилично разстояние от Битлис, разположено встрани от ферми и големи населени места. Тесният път до там криволичеше между голите хълмове като единствена живоносна артерия, никъде не се виждаше жива душа, липсваха военните конвои и застави, пъплещи около Битлис. Първите постройки се провидяха в далечината и се приготвих да снимам под предлог, че запечатвам събитието. Къщите са с плоски покриви, двустайни, без дограма, изработени ръчно от кирпичи, които пекат сами и замазват с вар. По прозорците и вратите има окачени пъстри черджета за завет. По-късно научих, че мъжете зиме нощуват вътре а лете в горещините - на покрива. Няма огради и ограничаване на собственост, живеят заедно, възпитават децата като в голямо семейство. Щом джипа забави ход ни наобиколиха цяла сюрия дечурлига - мърляви, боси, рижави и синеоки. Едно зачука по колата, друго подаваше грозде през прозореца към втрещения годеник, неясно от обстановката или страха от предстоящото. Семи(х) е добро момче, израстнало в градски условия но има тежки родители. Този брак е следствие на "besik kertmesi" - древна традиция за годяване от люлката. За късмет на Семи момичето бе живо и здраво. По тези земи не рядко се женят за половинките си, предопределени от раждане, дори при наличието на уродства и недъзи, в противен случай се задейства кървава разправа, наречена звучно "kandaavas".
Едва успях да прибера косите си с кърпа и една забрадена жена ме дръпна към най-високата постройка в селото. Почти ме набута в стайчето и без да обели дума се върна за останалите жени. Бяхме четири, плюс съпруга ми и мъжете им, които не видяхме до другия ден надвечер, когато си тръгнахме с обещание за невяста. Тук жени и мъже спят и се хранят отделно и дори гостите не могат да общуват помежду си. Поисках ли да изляза за глътка въздух навън, стопанката припряно дръпваше черджето на входа така че да закрие другата стая и стоеше на пост докато мина. После идваше да ме прибира до мястото ми на дюшеците, разположени направо на пода - единствената мебел в стаите - твърде удобно, както смятам да отбележа, с натрупаните пъстри възглавнички наоколо. Тази къща имаше и втори етаж - столова с кухничка, до която ни съпровождаха да се храним на маса и столове, организирани за посрещането ни. Местните се хранят направо на земята върху покривка и на нея - лъскава синия, от една съдинка, с ръце. Синията на която се поднася храна представлява широк сребърен поднос и се счита за свещена вещ, затова не се поставя на гола земя. Опитахме и това удоволствие на закуска докато съучастнически се поглеждахме, мечтаейки за дълбока чаша ароматно кафе. Тук се сервира изключително чай качак в малки стъклени парещи чашки без дръжки. Вечерята беше официална - домакинята и още 7 забрадени жени чиито лица не виждахме отрупаха трапезата с всевъзможни лакомства - ориз, нахут, булгур приготвен в издълбана тиква и печен на жар, кадън-буду кьофте, сач кавърма, лозови сърмички, чеснови хлебчета, ухаещи на лют пипер и подправки, питки със сирене и не на последно място сладостите коите още помня - сиропирани баклавички, шербет и сладки хапки, халва и поне 4 вида локум - с шам фъсък, бадеми, орехи, полят с петмез или мед. Ние се хранехме сами, домакинята и помощничките и седяха изправени зад нас и не продумваха дума. Опитите ми да ги накарам да седнат и да се хранят с нас бяха увенчани с неуспех. Изобщо през цялото ни гостуване не чух и дума от стопанката, навярно не знаеше турски, а моите запаси от кюрдски думи включваха само "добре заварили" и "благодаря". Майката на Семи ми обясни, че кюрдските жени имат такъв обичай, да не се хранят с гостите в знак на уважение, също и да не говорят. Не знаех какво се случва в "мъжката" стая и често надавах ухо но тези кирпичени къщи се оказаха сериозно звукоизолиращи. Успях да зърна чифт мъжки обувки пред входа когато слизахме надолу за да пием вечерния чай на дюшеците, но не ги разпознах. Мечтаех мъжа ми да се появи от някъде и да ми каже че сънувам и скоро ще си тръгваме. По онова време още не познавах традициите по тези земи, бях живяла само в Анкара - един модерен милионен град с всички възможни удобства. В този ден не видяхме Бериван, беше затворена далече от погледите ни в друг дом наблизо. За нощуване покривките, масичките сехпа - педя високи дървени триколчета за сервиране на чай, килимите и всички излишни неща бяха прибрани в един сандък отпред пред къщи. Дюшеците наредиха един до друг, застлаха със спално бельо, което да отбележа бе твърде красиво за ползване - избродирани на ръка всевъзможни цветни фигурки на сърни, водопади и цветя, обшито с дантели, копринени кремави и розови юргани и меки възглавници. Бях трърде изпълнена с впечатления от отминалия ден и притеснения от различен характер за да заспя но неусетно съм се унесла и това бе една от най-спокойните ми нощи в Турция до момента - тишината, чистия планински въздух и липсата на човешка реч определено лекуват. На сутринта ме разбуди тиха песен... Бериван, облечена в синя лъскава рокля седеше до вратата на пода и пееше. Сервираха закуската в спалното помещение на синията - три вида маслини - черни, зелени, кафяви. Бал-петмез нареченото чудо из тези краища наистина се оказа това, за което толкова се говори - смес от домашен каймак - нещо наподобяващо сметана, мед и домашен гроздов петмез, който намазахме на прясно изпечени меки кори които тук ползват вместо хляб - юфка екмеи, имаше ароматно подобие на тутманик, наречено чьорек в чиято сърцевина се мъдреха вкусни меки ядки и сушени кайсии, различни видове сирена със зелении и подправки в тях, наденички, печени на скара с чукнато яйце отгоре, пресни зеленчуци, плодове и чай. Церемонията по храненето се повтори и долу, в интерес на истината не виждах тези жени да се хранят, кога го правеха не беше ясно, но Бериван поседя острани до нас по време на закуската и през повечето време ни пя. После сервира турско кафе според традицията за искане на булка. Очите сведени, ръцете покрити, стъпките - леки и безшумни. Първо се сервира кафе на свекървата и ако тя отпие и каже "татлъ" (сладко е) девойката бива приета за снаха. Едва тогава останалите получаваме своето кафе и го изпиваме в пълно мълчание. Очите на всички грееха в тази сутрин, понеже щом Бериван бе дошла с открито лице при нас и поднасяше от тази напитка, значи договарянето между мъжете оттатък бе приключило благополучно и бащата я бе дал за снаха. Предстояха приготовления за годежа и сватбата, които щяха да продължат цяла година.

Следва...