ХуЛите - Ще се усмихнеш ли, когато ме видиш?

Беше топъл мартенски ден.
Всичко се събуждаше от от зимната летаргия за нов живот. Дърветата дружелюбно поклащаха току що напъпилите си клони. Слънцето нежно галеше едва наболата тревичка. Чуваше се мелодичната песен на грациозните птички. Небето беше млечно синьо, разноцветна дъга се усмихваше от лазурната синева. Кученце лаеше по прелитащите птички, катеричка подскачаше по клоните на дърветата. Цялата тази красота можеше да ти спре дъха.
Но моята душа неистово ридаеше, усещах навсякъде около себе си безвремието и незнайно защо се усещах сама, независимо че бях заобиколена от много хора. Притесненията ми бяха напълно основателни. Отивахме към болницата. Дъщеря ми трябваш да влезе за сърдечна интервенция. С баща й не знаехме на кой свят сме. От многото информация, която черпехме от Интернет не бяхме на себе си. Представях си живи картини какво би могло да се случи, от най-малкия проблем до най-лошото, което човек може да си помисли. Бях вглъбена в собствените си мисли и страхове, независимо, че лекарите ме убеждаваха, че това е рутинна процедура, няма опасност и никога в тяхната болница не имало трагични случай. Беше ни даден най-добрия екип, който беше световно известен. Четях по форумите, че усложнения могат да се получат само в 5 % от случаите, ако човека е прекалено слаб физически или има някакъв сериозен здравословен проблем. Но нали живеем в информационна ера, без да искаме поглъщаме информация, от която въображението ни започва да рисува грозни и черни картини.
И така тръгнахме към болницата. Приеха я, настаниха я и я подготвиха за задължителните изследвания. На другия ден трябваше да се проведе самата процедура. Бях нервна и нещастна. Исках всичко да свърши и да си взема детето обратно. Исках да се пренеса в друг свят, в който нямаше страдания и болка, и всички хора бяха здрави, благополучни и блаженни.
Цяла нощ се въртях от страх и ужас от предстоящото събитие. Заспивах и за краткото време, в което спях, сънувах всякакви дивотии. Бях объркана и уморена. Кога ще свърши този кошмар? Най –после дойде дългоочакваният момент. Отидохме в болницата, но за мое голямо огорчение не можахме да я видим преди интервенцията. Чухме се по телефона. Беше в добро здраве и настроение. Каза, че след около половин час ще я качат в операционната. Разбрахме се с баща й да минем, да ни даде телефона си и да ни види, за да е спокойна. Не ме сдържаше на едно място. Взех си кафе и отидох да навън пред входа на болницата да го изпия и да се успокоя с една цигара. Като свърших с това занимание, с баща й се насочихме отново към отделението. Мислехме да стоим отпред, независимо, че имаше още време. Звъннах по телефона, за да съм сигурна, че няма да се разминем. В този момент чух позната телефонна мелодия. Появи се една сестра, която ни търсеше, за да върне телефона. Почувствах небивал страх и паника. Заради едно кафе, пропаднах в нечовешка бездна. Не я видях, не знаех как ще свърши всичко. Край мен минаваха хора, които ме гледаха с ужасени очи . Чувах чудовищните им мисли.
- Знаеш ли какво ще стане сега? Как се чувстваш? Доволна ли си? Детето ти влезе в операция, а ти не го видя? Ха, ха, ха........!
Не вярвам в бог, но в този момент започнах да му се моля да ми върне детето живо и здраво. С мъжа ми се качихме на третия етаж, където беше електрофизиологичната лаборатория. Не ни пуснаха вътре. Може би бяха прави, ако виждахме какво става едва ли щяхме да останем с разума си. Стояхме на пейката пред отделението и нервно обикаляхме. Опитвахме се да си намерим други занимания, само и само да не оставаме насаме с мислите си. Отново имах желание да се пренеса в друг нереален свят и никога повече да не усещам болка и тъга. От силно напрежение ходех до тоалетната през половин час. При последното посещение там, затваряйки вратата зад себе си усетих страшен грохот. Помислих си, че има земетресение. След като свърших и тръгнах да излизам, пред мен се разкри гледка, от която косата ми се изправи. Не бях в болницата. Бях по средата на поле от царевица. Валеше пороен дъжд. Чух далечен тътен, след което мощна светкавица разцепи небето. Вървях и се чудех къде съм. Най –накрай успях да изляза от безкрайното царевично поле и тръгнах по един черен път. Бях мокра и уплашена. Спомних си за желанието си и си казах, че в бъдеще трябва да внимавам какво си пожелавам, защото може да се сбъдне. Размишлявайки, не усетих кога стигнах до шосето. Пред мен се откри странна гледка. Колона от военни камиони се движеше по пътя. Из под брезентите се подаваха лицата на изнемощели войници. Униформите им бяха пожълтели от слънцето, лицата им бяха посърнали и уморени. Войниците бяха гладни и мръсни, камионите също изглеждаха така, като че ли се връщаха от изтощителна битка. Изведнъж усетих озарение. Знаех коя съм, на колко години съм и къде се намирам. Беше 1943 година. Втората световна война беше в разгара си. В страната бяха разположени немски войски, които на воля тероризираха населението.
Бавно вървях и си мислех дали последната бомбардировка не беше взела и малкото, което притежавахме. Беше глад и мизерия. Почти нищо не беше останало от някогашната София. До нашата къща живееше еврейско семейство. Бяха много добри и отзивчиви хора. Другарувахме с тях, съседката ми беше най- добрата приятелка. Бяхме щастливи, независимо, че едвам свързвахме двата края. Двете семейства си помагахме морално и материално. Разменяхме хляб за картофи, плодове за ориз. Те имаха малка ферма извън града и произвеждаха всичко, което им беше необходимо, за да оцелеят. Покрай тях и ние имахме храна. Нашата помощ и по-конкретно моята беше предимно морална. Моята приятелка твърде рано остана сама с двете си деца. Съпруга й загина при една от бомбардировките. Къщата им беше полу- разрушена единственото, което им беше останало беше зеленчуковата градина. Наталия, така се казваше моята приятелка работеше на няколко места, за да може да изхрани себе си и децата. Със сетни сили успя да си ремонтира къщата в София. Живееше в страх, защото имахме съседи с хитлеристко мислене. Според тях евреите бяха най-долнопробната раса, която трябваше да се заличи от лицето на земята. Пролетта беше отишла при майка си, която живееше в Вардарска Македония. За зла участ тогава беше започнало депортирането на евреите. Транспортирали ги до Лом и от там за Виена. Казваха, че от около седем хиляди евреи са оживели само двеста. След нейното депортиране съседите с различен мироглед започнаха да търсят под вола теле. Имаха власт и пари. Редовно промиваха мозъците на обкръжаващите ги. Казваха, че привържениците на евреите са най-големите врагове на народа. Странното, е че обвиняваха единствено мен в вероотстъпничество и измяна. Започнаха да прилагат психически и физически терор върху семейството ми. Бавно и мъчително преживявахме. Войната свърши, но тормоза продължаваше. Опитваха се по всякакъв начин да ни изгонят от града. Докато един ден не дойде група от няколко човека, във военни униформи. Арестуваха ме и ме осъдиха на смърт по най-бързата процедура. Лежах в килията и си мислех какво си става с съпруга ми и с децата ми. Малко по-късно разбрах, че под заплаха за живота ги бяха депортирали в едно Видинско село. Бяха им казали, че съм общественоопасен враг и не се разрешават свиждания. Разрешиха им да дойдат в деня на разстрела, за да се видим за последен път. Пишехме си редовно, не усетих кога сина ми и дъщеря ми бяха вече пораснали. Писмата им пазех грижливо до сърцето си. Бях доволна, че поне те са добре и живота им е вън от опасност. Дойде денят, в който щеше да се сложи край на моето жалко съществуване. Палачите ме изведоха ме от килията и казаха, че имат добра новина за мен. Семейството ми беше дошло да ме види за последен път. Въведоха ме в тясно помещение, подобно на коридор, без прозорци. Слаба светлина едвам мъждукаше и хвърляше странни отблясъци върху пепеливо сивата маса. Цялото оборудване беше черно, каквото беше и моето житие. Там на разкривени стопове бяха седнали съпруга ми и децата. Като ме видяха станаха и започнаха да плачат в един глас. Съпруга ми ме прегърна, а децата се увиха около мен. Не искаха да ме пуснат. Знаеха, че изляза ли от тази стая повече няма да ме видят. Не ми беше лесно, но събрах смелост да ги окуража. Едвам сдържах сълзите в очите си.
- Здравейте мили мои – казах с треперещ глас. Там, където отивам няма болка и страдание. Знам, че ще ви е мъчно и празно, но се опитайте да запълните тази празнота с красиви спомени. Трябва да изричате хилядите неизказани неща и аз ще ги чуя, независимо къде съм.
- Моля те – обърнах се към съпруга ми – недей да страдаш, а превърни децата ни в добри и истински хора. Само така ще бъда спокойна.
- Аз винаги ще бъда с Вас. Ще ви помагам в трудности и в неволи, ще ви закрилям от странностите на съдбата.
В този момент се отвори вратата и влезе надзирател и груби и измачкани дрехи.
- Хайде! Време е! Сбогувайте се и да тръгваме!
Целунах всички за последен път. Сълзите и на тримата бяха пресъхнали. Гледаха ме с невиждащи очи, в които беше умряла и последната надежда.
- Знаете ли, може и да ме помилват – казах на излизане аз. Ако все пак съдбата реши, че ще се разделим, обещавам ви, че някога в друг живот или в друг свят отново ще бъдем заедно. Отново ще бъдем семейство и ще се радваме на добър живот. Ще бъдем задружни и сърдечни.
Целунах всички и на излизане им казах:
- Не забравяйте какво ви обещах! Когато един ден отново сме заедно и отново сме семейство, ще се усмихнете ли когато ме видите? Така ще съм сигурна, че това сте вие.
Тръгнах към вратата, отворих я и чух познатия грохот. Всичко се разтресе, за секунди изгубих съзнание. Като си отворих очите отново бях в болничната тоалетна. Затичах се нагоре по стълбите и задъхана стигнах до отделението. Седнах на пейката и зачаках нервно. След няколко минути вратата се отвори и излезе сестрата, която асистираше в операционната.
- Искате ли да видите дъщеря си – каза отегчено тя?
Двамата със съпруга ми се затичахме към залата. Сблъскахме се на вратата и той ми се усмихна. Кавалерски ми даде път. Втурнах се като обезумяла, нямах търпение да видя детето си, защото никой не ми каза какво е станало. В този момент вратата на операционната се отвори и излезе лекаря, който я беше оперирал.
- Операцията мина успешно – каза той – всичко мина нормално и успяхме да анулираме допълнителната проводна връзка. Детето се чувства добре, нямаше усложнения по време на процедурата. Само я упоихме повече, за да сме сигурни, че няма да има проблеми както за нас, така и за нея. Знаете, че едно неправилно движение можеше да доведе до редица проблеми.
Точно в този момент я извадиха от операционната. Беше отпаднала и уморена, но жива и здрава. Погледът й блуждаеше от упойката. Погледна баща си, погледна и мен и само ни се усмихна. След това я свалиха в отделението. Вече спокойни се прибрахме в къщи. На вратата ни посрещна синът ни. Като разбра, че всичко е минало добре, започна да се радва и да се смее през сълзи. На другия ден отидохме пълен комплект да си я вземем. Беше жизнена и словоохотлива. Всички бяхме доволни и щастливи, небето отново сияеше, слънцето галеше кожата и косата ни. Беше хубав мартенски ден и някъде в небето се виждаше едно облаче, което незнайно защо наподобяваше човешка усмивка.