ХуЛите - Ода за морето

Понеже толкова хора от Хулите ме зарадваха :))) И тъй като искам да благодаря на всички, а не искам да ви натрапвам мои текстове, направих този превод на "Ода за морето" от Пабло Неруда. Много любима ми е, а съм сигурна, че все ще си харесате нещичко в нея.
Нали е лято... И нали по цяла година сънуваме море :)))

Тук на острова
море
и колкото море
се ражда от себе си
всеки миг,
казва че да, че не,
и пак не, не, не,
казва, че да в синьо,
в пяна, в галоп,
казва, че не, че не.
Не може да бъде спокойно,
наричам се море, повтаря
и се удря в скалата,
без да успее да я убеди,
тогава
със седем зелени езика
на седем зелени кучета,
на седем зелени тигри,
на седем зелени морета
я обхожда и целува,
и намокря,
и се блъска в гърдите,
докато повтаря името си.
О, море, така се казваш,
о, другарю океан,
не си губи времето и водата,
не се вълнувай толкова,
помогни ни,
ние сме мъниците
рибари,
човеците от брега,
премръзнали сме и сме гладни,
ти си наш враг,
не удряй толкова силно,
недей вика така,
отвори зеления си сейф
и дай на всекиго
в ръцете
дар от сребро:
риба всеки ден.

Тук във всеки дом
я обичаме,
и дори да е от сребро,
от стъкло или луна,
родена е за кухните
на бедните в света.
Не я пази,
скъпернико,
докато тичаш леден като
мокра мълния
под собствените си вълни.
Ела сега,
отвори се
и я остави
близо до ръцете ни,
помагай, океан,
зелени и дълбоки татко,
да свърши един ден
мизерията по земята.
Остави ни
да сберем безкрайната
реколта от твоите твари,
твоите жита и грозде,
добитъка ти и метала ти,
мокрият ти блясък
и плодовете потопени.

Отче море, вече знаем
как се наричаш, всички
чайки разнасят
името ти сред пясъците:
сега, дръж се добре,
не разклащай гривата си,
не заплашвай никого,
не троши срещу небето
красивата си челюст,
спри за миг
със славните си истории,
дай на всеки мъж,
на всяка
жена и всяко дете
голяма или малка риба
всеки ден.
Излез по всичките улици
на света
да раздадеш риба
и тогава
викай,
викай,
да те чуят всички
бедни, които работят
и да кажат,
надничайки от устата
на мината:
“Тук идва старото море
и раздава риба”.
И ще се върнат долу,
в тъмнината,
с усмивка на уста и по улиците
и по горите
ще се усмихват хора,
и земята
ще е с усмивка на море.
Но
ако не искаш,
ако не те интересува,
почакай,
почакай ни,
ще го помислим,
ще оправим първо
човешките
неща,
най-напред големите,
останалите после
и тогава
ще влезем в теб
ще прережем вълните
с огнени ножове,
на електрически кон
ще натоварим пяната,
пеейки
ще се спуснем
докато стигнем дъното
на недрата ти,
една атомна нишка
ще пази кръста ти,
ще посадим
в подводната ти нива
растения
от цимент и от желязо,
ръцете ще ти вържем
и нозете,
по кожата ти хора
ще се разхождат и ще плюят,
ще изтръгват гроздовете ти,
ще ти слагат сбруя,
ще те яздят и командват,
управлявайки душата ти.

Но това ще е когато
хората
вече сме решили
големия,
големия проблем.
Всичко ще поправим
малко по малко:
ще те задължим, море,
ще те задължим, земя,
да творите чудеса,
защото в нас самите,
във борбата ни,
е рибата и хлябът,
и чудото.

-------
ODA AL MAR

Pablo Neruda

Aquí en la isla
el mar
y cuánto mar
se sale de sí mismo
a cada rato,
dice que sí, que no,
que no, que no, que no,
dice que si, en azul,
en espuma, en galope,
dice que no, que no.
No puede estarse quieto,
me llamo mar, repite
pegando en una piedra
sin lograr convencerla,
entonces
con siete lenguas verdes
de siete perros verdes,
de siete tigres verdes,
de siete mares verdes,
la recorre, la besa,
la humedece
y se golpea el pecho
repitiendo su nombre.
Oh mar, así te llamas,
oh camarada océano,
no pierdas tiempo y agua,
no te sacudas tanto,
ayúdanos,
somos los pequeñitos
pescadores,
los hombres de la orilla,
tenemos frío y hambre
eres nuestro enemigo,
no golpees tan fuerte,
no grites de ese modo,
abre tu caja verde
y déjanos a todos
en las manos
tu regalo de plata:
el pez de cada día.

Aquí en cada casa
lo queremos
y aunque sea de plata,
de cristal o de luna,
nació para las pobres
cocinas de la tierra.
No lo guardes,
avaro,
corriendo frío como
relámpago mojado
debajo de tus olas.
Ven, ahora,
ábrete
y déjalo
cerca de nuestras manos,
ayúdanos, océano,
padre verde y profundo,
a terminar un día
la pobreza terrestre.
Déjanos
cosechar la infinita
plantación de tus vidas,
tus trigos y tus uvas,
tus bueyes, tus metales,
el esplendor mojado
y el fruto sumergido.

Padre mar, ya sabemos
cómo te llamas, todas
las gaviotas reparten
tu nombre en las arenas:
ahora, pórtate bien,
no sacudas tus crines,
no amenaces a nadie,
no rompas contra el cielo
tu bella dentadura,
déjate por un rato
de gloriosas historias,
danos a cada hombre,
a cada
mujer y a cada niño,
un pez grande o pequeño
cada día.
Sal por todas las calles
del mundo
a repartir pescado
y entonces
grita,
grita
para que te oigan todos
los pobres que trabajan
y digan,
asomando a la boca
de la mina:
"Ahí viene el viejo mar
repartiendo pescado".
Y volverán abajo,
a las tinieblas,
sonriendo, y por las calles
y los bosques
sonreirán los hombres
y la tierra
con sonrisa marina.
Pero
si no lo quieres,
si no te da la gana,
espérate,
espéranos,
lo vamos a pensar,
vamos en primer término
a arreglar los asuntos
humanos,
los más grandes primero,
todos los otros después,
y entonces
entraremos en ti,
cortaremos las olas
con cuchillo de fuego,
en un caballo eléctrico
saltaremos la espuma,
cantando
nos hundiremos
hasta tocar el fondo
de tus entrañas,
un hilo atómico
guardará tu cintura,
plantaremos
en tu jardín profundo
plantas
de cemento y acero,
te amarraremos
pies y manos,
los hombres por tu piel
pasearán escupiendo,
sacándote racimos,
construyéndote arneses,
montándote y domándote
dominándote el alma.
Pero eso será cuando
los hombres
hayamos arreglado
nuestro problema,
el grande,
el gran problema.
Todo lo arreglaremos
poco a poco:
te obligaremos, mar,
te obligaremos, tierra,
a hacer milagros,
porque en nosotros mismos,
en la lucha,
está el pez, está el pan,
está el milagro.