Записки по немски

Автор: rumlas
Дата: 10.07.2011 @ 13:36:22
Раздел: Разкази


из Теория и практика на възпитанието (продължение)

Летните ваканции изкарвах в България. Интересно бе след цяла една година да се срещнеш със старите приятели, да забележиш промените у тях и обикаляйки махалата, да извършиш поредното „геройство”. Така бе и след пети клас.
Още с пристигането си обаче ми направи впечатление, че стените на асансьора и стълбищата, както и външната страна на жилищната ни сграда, се бяха превърнали в агитационни табла. Явно приятелите ми тук също възмъжаваха, макар и по малко по-различен начин.
Най-често се срещаше думата „ЦСКА”, която на места беше променена на „ЩЕКА” (добавайки една вертикална и една хоризонтална чертичка съответно към буквите „Ц” и „С”). По принцип повечето бяхме от Армейския клуб, но тук-там се срещаше и по някой заблуден левскар, железничар („Локомотив” - София) или славист. Следваха други, в болшинството от случаите нецензурни думи, но и забележителни произведения на изкуството като „Боре + Елена = ...”, където анонимният автор бе пресъздал сърце, безмилостно прободено от зла и мразовита стрела, губещо кръвта си, но все още туптящо и въпреки че прогнозата за крайния му изход не бе положителна – тръпнещо в очакване да се случи чудото на любовта, с което да бъде спасено, та било то и само в духовния смисъл на думата. За нашумелите музикални групи и изпълнители да не говорим! Имената им бяха изписани на латиница почти без правописни грешки. Казано иначе, шаренията бе пълна.
Вечер присядахме на пейките в двора и мъчейки се да хванем по някой и друг акорд на китара, набелязвахме действията си за през следващите дни. Понякога от към бул. „Стамболийски” се чуваше трясък и ние изскачахме навън, за да видим какво става. Най-вече се касаеше за лека катастрофа, но и изпадането на метални каси със или без амбалаж, както и други предмети, та чак до цял комплект фарове, тасове или брони от автомобилите, не беше рядко срещано явление. Това бе възможно, понеже настилката на булеварда се състоеше от едри и груби, в някои участъци не добре подредени павета, а и като главна пътна артерия на София, по него се движеха безброй рейсове, трамваи, камиони, каруци, въобще всякакви превозни средства (предимно таратайки), които на места подскачаха от неравностите.
Нерядко се шмугвахме в някой от преминаващите трамваи или автобуси и се возехме гратис до пазара „Димитър Петков” или в обратна посока – до кино „Георги Димитров”. Да заблудиш кондуктора не бе трудно, но ако той се окажеше упорит, стъпвахме на бронята на рейса или маркуча на трамвая и висяхме от външната им страна, държейки се за каквото ни попаднеше под ръцете. В това отношение се възползвахме и от услугите на камиони, които винаги бяха претоварени, силно наклонени на едната си страна и поради това – движещи се с ниска скорост. Шофьорите ни познаваха и вместо да ни се скарат, извикваха: „Внимателно! Качихте ли се? Ха сега се дръжте здраво!” ― и даваха газ.
За нас, разбира се, катастрофите бяха най-интересни. Никога не пропускахме да се насладим на действията на шофьорите, защото в известен смисъл наподобяваха на екшън сцена. Поведението им се изразяваше в следното:
Излизаха от колите си почервенели от яд и още не фиксирали щетата, започваха да се обиждат.
― Какво правиш, бе, ей? Да не си сляп, бе? ― и така нататък.
Естествено, и другият не падаше по-долу:
― Не четеш ли знака, бе, кретен? Кой загубеняк ти даде тая книжка, бе? ― и всякакви подобни в познатия ни стил.
За секунди обидите се завихряха и се насочваха към майките им, лелите им и други близки и роднини от женски род, превръщайки се в гнусни и цветущи псувни. Следваха подбутвания и накрая се стигаше до бой.
Клюкарките, които бяха заели по-добрите места за наблюдение, започваха да пищят и заплашват: „Олеле, убиха човека! Спрете веднага, чувате ли?! Ще извикаме милиция!”
Никой обаче не спираше, докато не чуеше милиционерската сирена. И всичкото това заради някоя дребна, незначителна драскотина.
Животът в България си бе по-колоритен. Приятелите ми плуваха в теорията и практиката на обидните думи, отлично знаеха как могат да преметнат някого, как да изкарат пари от родителите си или от някой балък в квартала, повечето се занимаваха с далавери, а някои дори бяха започнали да се заглеждат по момичета. Нерядко пробваха цигари и алкохол.
Учех се от тези им действия, като на някои толкова се възхищавах, че смятах да ги приложа на живо в Германия. Струваха ми се по-мъжки и по-тарикатски. В техните очи обаче аз бях прекалено доверчив, безкрайно изпълнителен, по детински наивен и общо взето изостанал в развитието си. В сравнение с мен, те представляваха отворковци с научни степени.
Естествено, възрастните не криеха възмущението си как било възможно някой така да драска по стените, да стопява пластмасовите ключове на електрическото осветление, да изтръгва бутоните на асансьора, да изхвърля боклуци по стълбищата и площадките, но така и не потърсиха причината в собствените си деца. Точно обратното. Захласваха се по Гошко, който бил толкова послушен, че чак човек не можел да му се начуди (всъщност, той освен че беше най-щурият, бе и главатар на бандата), как Васко самостоятелно си подреждал стаята и си пишел домашните (всичкото това вършеше сестра му) или пък Сандо, който бил на път да прочете „Война и мир”, тъй като му оставали някакви си 300 страници. (Наистина четеше много, но предимно списания „Радио и телевизия”, мечтаейки да сглоби своя собствена радиостанция. Прикриваше списанието под някое огромно класическо произведение и когато майка му влезеше при него в стаята, единственото, което виждаше, бе напрегнатата му физиономия, съсредоточена над „тежкото” изкуство.)
С други думи, вината винаги се стоварваше върху ромите, живеещи наоколо. От време на време дори се намираше някой, който твърдеше, че ги бил забелязал да се шляят из входовете и след като им се скарал и подгонил, предотвратил още по-големите щети. За съжаление, те отново успели да му се изплъзнат.
Тук истинските виновници се намесвахме и потвърждавахме тезата на свидетеля. После се спуквахме от смях, че по толкова елементарен начин и за пореден път бяхме успели да изиграем възрастните. А и те толкова ли не могат да се досетят, питахме се ние – че да намериш ром, който да е от ЦСКА, е все едно да твърдиш, че във вените ти тече синя кръв.
Чувствахме се недосегаеми!

* * *

Любимият ми футболен отбор в Германия беше „Байерн” (Мюнхен). Знаех наизуст имената на всичките играчи, на резервите – също. Не пропусках нито мач на отбора и поглъщах всякаква информация относно изявите му.
Колкото и да увъртаха по този въпрос съучениците ми, твърдейки, че не могат да са привърженици на отбор от Западна Германия, в крайна сметка си признаха, че и на тях им бе любим. Естествено, имаше и такива, които залагаха на „Локомотиве” (Лайпциг), „Динамо” (Дрезден) или „Унион” (Берлин), но по-същественото бе, че никъде по входовете и фасадите не можеха да бъдат видени техните лога или емблеми. Както вече споменах, надписи и драсканици по стените нямаше.
Реших, че е време това да бъде променено. Споделих с Уве и Щефан какво съм намислил, а те веднага ме обявиха за луд. Заявиха ми, че рано или късно ще бъдем разкрити и че ще ни бъде потърсена отговорност, което пък, от своя страна, щяло да доведе до някое неприятно наказание. Споменаха още, че ако искам да си изрисувам чантата, тетрадките или нещо, което си е лично мое, проблеми нямало. Но с обществената собственост шега не бивало да се прави.
В отговор взех да им разказвам за приятелите си в България и за това, колко отворени бяха те. Слушаха ме с интерес, но не вярваха на всяка моя дума.
Първо се съгласиха да опитаме с пушенето. Снабдихме се с по една цигара, която предишната вечер бяхме присвоили от кутиите на родителите си, и се шмугнахме във входа на една изоставена кооперация. Запалихме и моментално се закашляхме. Вкусът им бе отвратителен, а и дразнеха особено неприятно гърлото. Пробвахме още няколко пъти, но всеки път си беше гадно. Явно пушенето не ни се удаваше и затова го зарязахме.
След няколко дни донесох едно шише от лимонада, пълно до половината с коняк, или около 100 грама. Решихме да си го поделим през голямото междучастие, скрити в храстите отвъд оградата на училищния двор. Това нещо се оказа по-добро, макар че на Щефан му попари гърлото. Цяла минута след отпиването на първата си глътка не можа да си поеме въздух. Докато се грижех за него, Уве гаврътна цялото количество. Зачерви се, взе да се лензи и размахва празната бутилката, сякаш преживяваше в околностите на „Сточна гара”, очите му се навлажниха, предпочете да се изразява с крайници, вместо с уста, стори ми се странен и миг по-късно установих, че се бе напил.
Помолих Щефан да съобщи на класната, че на Уве му било прилошало и затова съм го съпроводил до близката поликлиника. Тутакси всички се втурнали да ни издирват. В училището разполагахме с добре оборудван лекарски кабинет и по този начин действията ни били, меко казано, необосновани.
Трябваше да им се изплъзнем, иначе щяхме да загазим. Успях да го преведа през тайните пътечки, та чак до един строеж. Там се скрихме. Скоро обаче се наложи да продължим, тъй като работниците ни усетиха. Събрах последните си пари, купих му един ментов чай и му препоръчах да се справи с него така, както преди малко с коняка. Ефект имаше, въпреки че някои от действията му продължаваха да пораждат мисли от рода на: „Всичко наред ли е с това момче?”
Два часа по-късно се върнахме в клас. Не можахме да дадем каквото и да било правдоподобно обяснение за отсъствието си и получихме по две неизвинени и една забележка. Макар и на косъм, разминахме се с големите неприятности. И алкохолът не бе за нас.
Транспортът също не ставаше, тъй като за петте години, прекарани в Берлин, не видях нито един контрольор. А това, че нямаше кой да те подгони, не ни се струваше достатъчно привлекателно като занимание. Освен това билетчетата не се купуваха, а хората пускаха монетите в машинките, задействаха една ръчка, билетът се показваше, те го откъсваха и това бе всичко. При това нямаше никакво значение колко пари пускаха. Билети винаги излизаха.
Цената им бе 20 пфенинга и повечето пътници я спазваха. Все пак, макар и рядко, се забелязваха и такива, които или не пускаха необходимата сума пари, или вместо монети завираха копчета, кламери, дребни бонбончета или каквото намереха по джобовете си. С други думи, всичко зависеше от съзнанието на хората.
Катастрофите бяха изключително рядко явление, защото улиците бяха широки, прави и идеално гладки. Обозначенията и пътните знаци бяха поставени уместно. Като прибавим към това и дисциплинираността на шофьорите, то обяснението звучи логично.
Но дори и да се стигнеше до катастрофа, тя бе скучна като гледка. В подобни случаи шофьорите се поздравяваха и изричаха: „Гутен таг, господине (или госпожо), има ли Ви нещо, да повикам ли линейка, нуждаете ли се от помощ?”
После поставяха предупредителните триъгълници така, както го предписва правилникът, и обезпечаваха по този начин местопроизшествието. Едва след това оглеждаха автомобилите си, като същевременно се утешаваха, че застрахователите ще се погрижат за всичко останало. Следваше размяна на данни и ако щетите бяха незначителни, хората се качваха по колите си и продължаваха нататък.
С обидните думи пък положението бе трагично. Не само, че не се употребяваха, но и не можеха да се сравняват с нашите по никакъв параграф. Една от най-лошите например бе да те нарекат „Зау” (Свиня), „Швайн” (Прасе), или „Фолидиот” (Пълен идиот).
Псувни изобщо нямаше. Много рядко, и то при изразяването на младежите, можеше да се чуе дума, подобна на нашите, но тя, освен че бе кратка и взаимствана от репликите на някой щатски филм (т.е., на английски), не носеше и онази разнообразна, задълбочена, изчерпателна, конкретно насочена, цветуща и гнусна отсенка.
Ето защо не ми остана кой знае какво поле за изява. Когато обаче любимият на Щефан футболен клуб „Динамо” (Дрезден) успя да елиминира някакъв западен отбор и се класира за следващия кръг на първенството на УЕФА, еуфорията ни бе толкова голяма, че се заехме да пресъздаваме събитията, копирайки игровите ситуации по училищни дворове, улици и спортни площадки. Скоро положението заплашваше да излезе извън контрол, поне от моя гледна точка.
Веднъж след училище придружих Щефан до тях, за да си вземе екипа, и докато го чаках долу във входа, извадих ключовете от вкъщи и без много да му мисля надрасках стеничката до асансьора, изписвайки името на въпросния отбор с едри печатни букви. Приятелят ми изтръпна, когато му показах надписа.
― Не се притеснявай! ― рекох му аз. ― Никой не ме видя!
― Това, което си направил, е голяма грешка! ― отвърна той и добави:
― Скоро ще ни хванат и ще трябва да плащаме!
― Глупости, никога няма да разберат кой е извършителят! ― отсякох аз и го посъветвах да побърза, защото и без това закъснявахме за тренировка.
През следващите дни реакция от живущите във входа нямаше. Това сякаш окуражи Щефан и една сутрин той ми се похвали, че бил повторил подвига ми, само че от другата страна. Когато отидох, за да се уверя на живо, онемях. Оказа се, че ученикът далеч бе надминал своя учител. Надписът, освен по-голям, бе и с черен маркер. Сега вече нямаше начин да не бъде забелязан.
На другия ден Щефан дойде на училище заедно с баща си. Поговориха с класната, след което баща му си тръгна. Малко по-късно и двамата стояхме пред директорския кабинет в очакване да даваме обяснения.
― Какво стана? Нали ти казах да отричаш?! – прошепнах аз.
― Така и направих, само дето баща ми заяви, че във входа ни имало шест етажа, а на всеки етаж по един двустаен и по един тристаен апартамент. В двустайните не живеели деца, а в тристайните те били общо 14. От тях половината били пеленачета, докато четири били още прекалено малки и не можели да пишат. Оставали три деца, които притежавали необходимите за тази дейност качества. Едното обаче се оказало момиче и следвало да бъде отписано от кръга на заподозрените. Външни хора не се навъртали по входовете и ето как набързо стигнал до сина си и още едно момче. Ако съм желаел да бъде наказан невинен човек, то трябвало да продължавам да отричам!
― Бива си го баща ти! ― признах аз и веднага осъзнах, че Щефан не е имал друга алтернатива.
В училище се превърнахме в черните овце. Не стига, че всички ни скъсваха от смях, ами трябваше и през определени периоди от време да водим някаква рубрика на тема „Опазването на обществената собственост”. Сочеха ни с пръст и ни подвикваха: „Ей, водещите, как е с днешна дата?”
Класната и директорът изпратиха писма до родителите ни, в които настояваха за по-ефикасен контрол и възпитание от тяхна страна. Същевременно, изискваха да ни бъде наложено наказание, което да бъде оповестено публично. В това отношение Щефан го съсипаха. Спряха му и без това оскъдните джобни пари и му стовариха още куп задачи и ограничения. На този фон моето наказание, а именно да изпиша две страници с текст „Повече няма да правя така”, си бе като 15-минутна почивка насред рояк преяли и позадрямали вече комари. С други думи, освен мъничко досада, друго не изпитах.
Когато се появиха майсторите, ни изпратиха във входа, за да наблюдаваме какви усилия и средства коства отстраняването на драсканиците.
Най-напред работниците облепиха с найлон площта около стената. След това единият издълба още повече нараненото от мен, като обясни, че така сместа, с която щял да го запълни, ще се хване по-добре. В същото време другият се опита да отстрани надписа на Щефан с някакъв разтворител, но нещата се размазаха и станаха още по-зле. Тогава взе нещо като грунд и го нанесе на няколко слоя отгоре. После ни заявиха, че всичко трябвало да се остави да изсъхне и че като за начало това било достатъчно.
На следващия ден изшлайфаха и боядисаха стената. На третия ден я минаха още веднъж с латекс, махнаха лепенките и найлона, събраха и изхвърлиха боклуците и обявиха задачата за свършена. Домоуправителят дойде, огледа и им заплати 80 марки. Не скрих възмущението си и ги попитах защо бе необходимо да се боядисва цялата стена и не можеше ли просто драсканиците да се позамажат. Тогава те се спогледаха и ми отвърнаха: „Първо, ние половинчати работи не извършваме, и второ, понеже никога не може да се уцели същия цвят, се боядисва от край до край.”
Въпреки че обяснението ми прозвуча резонно, си помислих: „Леле, добре, че не нашарихме някоя от по-големите стени, защото тези щяха да я възстановяват цял месец!”
До този момент Щефан получаваше две марки джобни пари седмично. От сега нататък той щеше да получава половината, или по една марка, в продължение на 40 седмици. Това звучеше ужасно. Но какво да се прави – такива тук бяха правилата. Джобни пари се удържаха всеки път, когато някой извършеше нещо нередно и най-вече, ако родителите му трябваше да плащат заради това.
Брат ми пое моя дял, като една част ми опрости, а другата му върнах по-късно. Случката постави началото на редовни мои бизнес операции. Целта бе да помагам на Уве и Щефан, особено когато те бяха изпаднали в затруднено положение, подобно на сегашното.
Като за начало се спазарих с родителите си да ми отпускат по пет марки на седмица. Тези залагах при игра на настолен хокей, който получих като подарък за рождения си ден (въпреки че успешно манипулирах пружинките отдолу, бях и голям майстор на тази игра).
Връщането на празни бутилки беше друг съществен извор на приходи. Като капак взех да сменям западни марки срещу източни и обратно, но тук бях натопен и заловен и отново се наложи да давам обяснения пред директора. И сега, вместо баща ми се яви брат ми, който напоследък нещо много взе да се сближава с класната ми ръководителка, разбира се, благодарение на моите геройства. Какво пък, тя бе млада и красива, а той със сигурност би се жертвал заради мен.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=140750