ХуЛите - Мълчание

Разпуква огънят като цвят.
Облизва комина порутен.
А небето е бяло до смърт.
И снегът е добър и уютен.

От пукот до пукот кърви
тъмно, на глътки таено.
И вино с искрящи следи
пълни кристалите в мене.

Очаквам да тропне врата,
и стъпки в леда да изскърцат.
Високи и зли дървеса
небесния свод да разкъртят.

На снежния райски превал
черупката крехка да спукат.
Да рукне в заспалия свят
утайка от зимната скука.

И сова да стрелне гласа си
над ледено синя гора,
през огъня в жадния съсък
магия да стори добра.

Главня да й бъде окото,
зеницата – въглен горчив,
а писъкът – стон или грохот,
след който оставаш нежив.

Но няма магия за обич,
нито капка мълчана вода.
Скова ни ръждивият обръч
на узряла до вик тишина.