ХуЛите - Че Гевара

1 Притчи на Соломона Давидовия син, царя Израилев, 2 За да познае някой мъдрост и учение,
За да разбере думи на благоразумие, 3 За да приеме учение в разум,
В правда, съдба, и правота, 4 За да даде остроумие на простите,
И на младия знание и разсъждение. 5 Мъдрият нека слуша и ще стане по-мъдър,
И разумният ще придобие разсмотрение; 6 За да разумява притча, и иносказание,
Реченията на мъдрите, и гаданията им. 7 Начало на мъдростта е страх Господен:
Безумните презират мъдростта и учението. 8 Слушай, сине мой, поучението на отца си,
И не отхвърляй наставлението на майка си; 9 Защото те ще са венец от благодат за главата ти,
И огърлие около врата ти. 10 Сине мой, ако поискат грешните да те примамят,
Да не съизволиш; 11 Ако рекат: Ела с нас;
Да направим засада за кръв,
Да причакаме без причина неповинния; 12 Както ад да ги погълнем живи,
И цели както слазящите в рова; 13 Ще намерим всякакъв скъпоценен имот,
Ще напълним домовете си с користи: 14 Тури жребия си между нас,
Една кесия да имаме всинца; 15 Сине мой, не ходи на път с тях;
Въздържай ногата си от пътеките им; 16 Защото техните нозе тичат към злото,
И спешат да проливат кръв. 17 Наистина напразно се простира мрежа
Пред очите на всяка птица. 18 И те правят засада против своята си кръв,
Причакват своите си души. 19 Такива се пътищата на всеки лихоимец:
Лихоимството отнема живота на обладаните от него. 20 Мъдростта възглашава вън,
Издава гласа си по стъгдите, 21 Вика по главните места на тържищата,
Въ входовете на портите,
Възвещава през града думите си: 22 До кога, глупави, ще обичате глупостта,
И присмивателите ще се наслаждават в присмиванията си,
И безумните ще мразят знанието? 23 Обърнете се към моите обличения;
Ето, аз ще излея духа си на вас,
Ще ви направя да разумеете словата ми. 24 Понеже аз викнах, а вие не послушахте,
Простирах ръката си, и никой не внимаваше, 25 Но отхвърлихте всичкия ми съвет,
И обличението ми не рачихте, - 26 И аз ще се присмея на гибелта ви;
Ще се зарадвам когато ви нападне страхът ви. 27 Когато страхът ви нападне като запустителна буря,
И гибелта ви се устреми като вихрушка,
Когато скърб и утеснение дойдат на вас, 28 Тогаз ще ме призоват, но аз не ще отговоря;
Ревностно ще ме търсят, но няма да ме намерят. 29 Понеже намразиха знанието,
И страха Господен не избраха, 30 Не рачиха съвета ми,
Презряха всичкото ми обличение, 31 За то ще ядат от плодовете на своя си път,
И ще се наситят от своите си намислювания. 32 Защото глупавите ще ги умъртви престъплението им,
И безумните ще ги погуби небрежението им ; 33 Но този който ме слуша ще живее в безопасност.
И ще е в тишина без да се бои от зло.

Притчи, глава 1

18 часа

Ч Е Г Е В А Р А

Че си пое дълбоко въздух, стисна по-здраво двете тънки книжки в ръката си и плахо почука. Изминаха десетина дълги секунди тишина, докато се чу едно нетърпеливо „Влизайте“.
Офисът беше просторен, но някак неугледен, може би поради това, че сякаш тънеше в полумрак, а всъщност светеха доста луменисцентни лампи. Счетоводителката, възпълна, навъсена жена на годините на Че, я погледна пренебрежително, въпреки, че се познаваха добре още от детските години.
„Шефът е зает, има в момента важна среща...“- отрони пестеливо тя, като че ли отброяваше монети в шепата на просяк.
„Имаме уговорка, все пак попитай...“ - не се предаде изведнъж Че, а сърцето й като че ли се преобръщаше в гърдите... Въздух не й достигаше...
Когато Фея (така се казваше счетоводителката), потъна в стаята на Боса, Че приседна на един празен стол до вратата и някакви неясни, непознати мантри за успех изплуваха в главата й.
От съседната стая долиташе смях. Не, не смях, а просто един невъобразим кикот, неясни думи, тропот на тежки крака и всичко това добре гарнирано с негата в гласа на някаква фолк-дива...
Счетоводителката предпазливо се измъкна от стаята, хвърли й едно „Каза да чакате...“ и се потопи в света на своя компютър.
Ще чака. Какво да се прави – съдбата на новата й рожба беше в техните ръце, в ръцете на хората с пари, с много пари...
Псевдонимът „Че Гевара“ преди година избра без много да умува. За да се регистрира в един литературен сайт трябваше да има ник-нейм. Според нея не дотам честно изискване – да се криеш зад чуждо име, зад псевдоним... Поразгледа първо регистрираните и беше направо изумена, че толкова хора, пишещи и четящи от всички жанрове на литературата, не винаги с чувство за хумор си избираха какви ли не причудливи фалшиви имена. Че смяташе, че всеки творец – от малкия да големия, трябва да имат доблестта да застанат с името си пред широката аудитория.Е, така си мислеше Че, но се съобрази с правилата. Обичаше всичко, свързано с културата на далечна Латинска Америка, беше поразена от житейската съдба на аржентинеца Че Гевара и реши да приеме неговото прозвище за ник. Това беше донякъде и нейното отмъщение към известната прикритост и лицемерие, които царяха в сайта. В последствие много гръмотевици се стовариха върху главата й поради пристрастието й към този професионален революционер-терорист, както го наричаха новодемократите след Промените в България...
В съседната стая гласовете позатихната, после тежки, провлачени стъпки се приближава до междинната врата...Че очакваше заветната врата да се отвори, но разговорът явно продължаваше, сега вече поверително и задушевно...
Че погледна крадешком стенния часовник. Близо час тя седеше на неудобния стол, а ръцете й, леко треперещи и запотени от притеснението, все така здраво стискаха двете тънки книжки. И за тяхното раждане имаше много мъки, много надежди и много унижения, но тя вярваше в своята мисия и това оправдаваше нейната Голгота.
Вратата се отвори със замах и първото, което Че видя, беше невероятното розово сако на Митю Шпагата, местния простак, женкар и мошеник, станал известен вече и в цяла България. Тлъстата му безформена фигура опъваше до пръсване розовия плат, а късите му дебели крака се тресяха в такт с нежната резеда на широките панталони. После се появи Босът. Приятелски потупа госта си по рамото, прошепна му нещо и двамата се разтресоха в лудешки смях...
Че избра след дълго лутане точно тази фирма, защото бе разбрала, че за разлика от другите дебеловрати новобогаташи, този беше образован ( завършил някаква западна филология) и предположи, че с него ще може да се разбере по-лесно.
Розово-зеленото туловище хвърли въздушна целувка към счетоводителката, с насмешка изгледа Че и се понесе някъде навън, към прииждащата празнична вечер.
Босът най-после я съгледа, там, свита и очакваща, на стола до вратата и кимна за поздрав. Не се познаваха, просто до заветния му телефон се добра преди време чрез сложна верига от познати и препоръки.
Офисът му й вдъхна доверие и надежда. Имаше книги, много грамоти и купи от спортни състезания и много нагледни материали, свързани със спорта сумо. Знаеше за неговите пристрастия към този спорт. Това, което Че не знаеше, че доста години след тази тяхна среща, връзките на Боса с хора от този спорт ще му изядат главата...Но дотогава той щеше да спечели още пари, много повече дългове и още повече неприятели...
Извини й се възпитано. Поръча две кафета на счетоводителката, поразгърна книгите й, без да се зачете и произнесе една явно често повтаряна реч за финансови затруднения и проблеми с кметската администрация.Даже не попита колко струват книгите.
Че си помисли, че нужната й сума за отпечатването на новата й книга е колкото една скромна разпивка на Боса с бодигарда му. Стана й жал за нея самата. Митю Шпагата беше спечелил. Седмица по- късно се появи в поредното ВИП-шоу, преливащ от фамозни тоалети и дебелащина...
Стана бавно. Не чуваше последните обещания, че „ако потръгнат нещата...след половин година...непременно ще стане...“
Че благодари за отделеното време. Счетоводителката Фея даже не я погледна за довиждане. Заветната врата се затръшна зад нея с трясък и най-после си пое дълбоко въздух. Неясно огорчение стягаше гърлото й. Краката й трудно намериха пътя към изхода.
Приседна на пейката под огромния орех отвън и запали цигара. Какво пък, има и банки, ще потърси кредит. Бог й е дал мисия и тя трябва да я изпълни с достойнство. Олекна й. Душата й просветля и тя неволно се усмихна. Днес е велик празник и тя тръгна уверено към църквата.

Ружа Велчева

(из „Морга за изгубени души“)