ХуЛите

Времето. Новината сега не идва – тя връхлита. Или, по-скоро, новината те включва в себе си – сякаш винаги си е била тук, а ти си се нахендрил право на нея, като заплес някакъв.
И времето – преди то течеше – кога бързо, кога бавно, но като застанеш на единия край, можеше да го видиш, как избледнява в далечината. Хората стояха в средата на това течение – като пътници, чакащи на малка гара, взиращи се назад и напред по продължение на релсите. Назад – понякога чак до войната, разхвърляла ръждясали цистерни, димящи купчини въглищна пепел и тук-там някоя прекатурена каруца. Напред – до следващата жътва или до сватбата на братовчеда. Нататък релсите се губеха в мъгла, но усещането, че са там караше хората да вярват, че на другия край пак има свят, има живот и те все някога ще стигнат до него. И посоката беше една – от вчера към утре, минавайки през днес, когато се случват единствено важните неща.
Времето сега няма посока – не идва и не си отива, а се осуква около себе си и около света, разпъвайки го по спирала, раждаща се и изчезваща на същото място. Виещо от усилие да се затвори в себе си, да възстанови изгубената си цялост, разкъсана на хиляди мигове, отрязъци, насечени от новини за неща, които може да са се случили, а може и не. Защото случването на нещата предполага начало и край, то е като канапче с нанизани шарени топчета – хората и нещата, които те правят. Но само тези, които си подхождат. Човек, който не подхожда на някоя случка, не е в нея. За него тя не съществува, а в света, който случката изгражда, този човек изобщо не се е раждал.
Сега на всички им се случва всичко – едновременно и непрекъснато. Канапчето го няма, хора и случки са смесени и като че огромна шепа гребва от тази смес и я хвърля в нагорещен тиган, където шарените топчета подскачат с писъци нависоко – не защото така трябва, не защото едно води до друго, а защото не могат да си намерят място – времето е мъртво и светът посмърча около трупа му, незапочнат и незавършен, неидващ и неотиващ.