ХуЛите - Стих за Коледа

Сега ще чакам да покълнат пролети
след зимната настръхнала тъга -
че някой ден да имам стих за Коледа
и може би... за падаща звезда...
Галена Воротинцева

Стъпалата ѝ са отекли и Мария събува обувките, като просто ги изритва под бюрото. Вдига крака на стола и, опряла брадичка в коленете, разтрива уморените си пръсти. Изпод тях в тъмнината прескачат малки синкави искри – сякаш всеки пръст е вълшебна пръчица. Затваря очи и сега звуците от горния етаж се чуват отчетливо – коледното празненство продължава, вече без шефовете, а следователно и по-шумно. Имат нужда да разпуснат малко след напрежението от последния месец – три романа, две стихосбирки, календари, рекламни кампании...дивашко надбягване с времето, с претенциите на авторите, с предколедното настроение, предизвикало вълна от мними болести. Трябва да се пазарува все пак, нали? А това не може да стане като висиш в редакцията по дванайсет часа всеки ден – мелница от компютри, факсове, телефони, кафе, цигари, кратки скандали и измъчени вицове. Слава богу, с това е свършено – поне до началото на януари, когато отпочинали, препили и преяли, отново ще нахлузят хомота и ще помъкнат издателството по пътя. Път, по който всяка крачка е по тънката граница, отделяща успеха от фалита.
Идиотска работа, мисли си Мария, все още със затворени очи. Бомбастични обещания, много работа и малко пари – ето това е. Отваря очи и търси с поглед цигарите по бюрото. Те, разбира се, са на другия край и няма начин да ги достигне, без да се размърда от стола. Майната му, няма да пуши. Без друго горе се нагълта с дим за години напред. И как няма – народът се весели, танцува, а тя беше забила поглед в пода и редуваше двете си ръце – едната с цигара, другата с някакво питие – дори не му усещаше вкуса. Защото при всеки опит да погледне наоколо, очите ѝ неизменно се втренчваха в жена му. Проклето слабоволие, проклета ревност, проклета...всичко е проклето, всичко! Вдига рязко глава, спуска крака на пода и се изправя, все още стиснала зъби. Иде ѝ да си зашлеви един шамар – голямо момиче, а се държа като последната пикла горе. Взима кутията с цигари, отваря я и с учудване вижда, че вътре има само няколко – какво ги е направила, изяде ли ги? Нищо, в чантата си има още една кутия – напоследък, покрай тая лудница, доби навик да купува по две кутии. Понякога и те не стигаха.
Когато преди шест месеца остави детето при майка си и хукна след Мишо, не си даваше сметка, че ще е толкова трудно. Не работата, не – трудно ѝ беше с него. Трудно ѝ беше със самата себе си – раздвоена, объркана, висяща по средата на нищото, хранеща се с очакване за кратките срещи с претупан набързо секс и мечти за нещо...за нещо друго. Не можеше да е това, нали? Трябваше да дойде онова, другото – мечтаното спокойствие, непрекъснатата, безкрайно ширнала се напред поредица от щастливи години с човека, когото толкова обичаше, че заради него заряза всичко и се хвърли презглава в това шумно, суетно гъмжило, наречено София. Имаше се за трезво мислеща жена, ясно съзнаваща мъглявостта на обещанията му за скорошен развод и несигурността на положението си. На теория, обаче. На практика се въоръжи с най-страшното оръжие – самоизмамата и, със затворени очи и протегнати доверчиво ръце, се впусна в играта на сляпа баба. Игра, в която тя го търсеше в един кръг, а той беше в съвсем друг. Не мислеше за него като за лъжец – не искаше да мисли така, а и той не лъжеше, поне не съзнателно. Беше страхлив. Като всички мъже. Като всички ли?
Беше оставила зад гърба си един нелош, но скучен брак – лишен от емоции, като дестилирана вода. Брак, в който нямаше скандали, но нямаше и радост. Никой не плачеше и никой не се смееше. Прибра се с десетгодишната си дъщеря в родния си град, изтърпя насмешките и започна работа като учител по литература в местната гимназия. Децата, като всички деца бяха умни и добри, но програмата беше суха и скучна. Вечерите ѝ бяха свободни – майка ѝ се грижеше за къщата – и постепенно свикна да прекарва по няколко часа пред компютъра в писане. Някои от стихотворенията бяха добри и се появиха в един областен вестник, а после и в няколко списания. Търсеха я – имаше жива и образна мисъл, поглеждаше нещата от изненадващ ъгъл и това се харесваше както на редакторите, така и на читателите. Понякога изпращаше нешата си с електронна поща, понякога – когато имаше без друго път към областния град – ги носеше на ръка. Така се запозна с Мишо – шеф на неголямо, но с много добра репутация софийско издателство. Симпатичен, ерудиран и любезно-сдържан, той похвали работата ѝ, взе няколко стихотворения и ги пусна в своето списание. И това беше.
След няколко месеца ѝ звънна – имал работа в техния край, не можело ли да се видят и да обсъдят евентуална стихосбирка. Срещата беше почти провал – притеснена и изнервена, Мария се червеше и мънкаше като ученичка. Наложи се той да я успокоява, да обяснява, че с нейния талант издаването на още книги е само въпрос на време. Може би тогава нещо се зароди в нея – някакво усещане за топлота, за закрила – не си беше давала сметка, колко ѝ липсва това. И когато след месец се срещнаха отново, отношенията им с един скок преминаха границата на служебното общуване. Потисканата с години нужда от обич заяви велегласно съществуването си, изтръгна я от подреденото ежедневие и я хвърли в прегръдките му – плаха, доверчива, търсеща.
Догорялата цигара опарва пръстите ѝ, смачква я в пепелника и запалва нова. Кабинетът не е голям – бюрото, фотьойл срещу него, библиотека и диванче-двойка с малка масичка. В ъгъла има хладилник. След кратко колебание тя отива до хладилника, отваря го и изважда бутилка водка. От известно време държеше нещо за пиене – за всеки случай. Напоследък обаче, се налагаше все по-често да купува нова бутилка. От кога това? Е, голяма работа – вечерите са дълги, мрачни и скучни сега, когато не си е у дома. Една чаша действаше отпускащо. Една – да, а следващата... Мария се усмихва невесело – следващата и по-следващата бяха за да се скрие в тях. Понякога се развеселяваше, понякога я избиваше на плач, но не беше пусто и студено поне. Отпива голяма глътка, потреперва, настръхнала от пробягващия по тялото ѝ спирт и примижава. Май не го прави от удоволствие, а така – със затворени очи нещата не изглеждаха толкова зле. Със затворени очи, обаче, ясно се виждаше танцуващата двойка – Мишо и хубавата му, макар и малко поизсушена, съпруга. Брак – грешка, беше казл той. Грешка, продължила двайсет години. Пранги, беше казал той. А защо тогава гледаше жена си с топла усмивка? Сиво, като блато, беше казал той. А я докосвше с такава нежност. Налива си втора чаша и сяда на дивана. Опитва се да въздъхне дълбоко, но нещо я стяга. Извива ръка зад гърба си и разкопчава сутиена. Измъква го през ръкава на блузата си, без да я разкопчава. Преди да го пусне на пода в краката си, се заглежда в дантелките. Дантелки, финтифлюшки. Глупости. Сутиенът си го бива – Ла Сенца, майсторска работа. Скъп. И безполезен... Когато можеш да си вържеш гърдите с един парцал и никой няма да забележи. Ла Сенца – що за име? Замисля се – ‘ла’ си е просто членуване. А ‘сенца’? Означава ‘без’. Без-ът, Без-та? Изкикотва се тихичко и ритва сутиена далеч от себе си. Колко тъпо е всичко – дори едно свястно име не са му сложили, мамка им. Втората чаша е изпита, в пепелника димят едновременно две цигари. Сякаш са заедно. С Мишо. Мишо, който я довлече тук с обещанията си. С обещания за какво – развод, последван от нов брак? Така ли? Звучи нелепо. Може и да е нелепо, но той е страхливец и лъжец. Мрази го. Мрази жена му, мрази купонджиите, които продължават да тропат на горния етаж, мрази тази бутилка, която е скрила в себе си отмала и спокойствие. Не, всъщност не – обича бутилката. Боже, какви глупости. Замисля се, дали да не се прибере в къщи, но идеята не ѝ харесва. Какво ще прави там – няма никаква разлика, дали ще седи като кукувица тук, или в оная люлинска гарсониера, никаква. Гарсониерата, която той в началото наричаше ‘бърлогата на влюбените мечки’. Откраднатите кратки, задъхани часове, в които всичко добиваше смисъл – всичко беше ясно, отчетливо и логично. Часовете...дните и седмиците... Времето фучеше като побесняло, дърпаше ги, блъскаше ги – хайде, хайде, по-бързо! И след това, прогонило кратките мигове на щастие, то се просваше на пода и с дни не искаше да се помръдне. Именно тези дни докараха бутилките. За всичко беше виновно времето – изтичащо, изплъзващо се, отдалечаващо я от младостта, от мечтите, драскащо с нокти по лицето ѝ.
Звънът на мобилния я стряска, нервно шари в тъмното по масичката с една ръка, а с другата по навик оправя косата си. Няколко бързи, дълбоки вдишвания и натиска бутона:
- Да?
Отсреща звънва детски глас:
- Хей, мамче! Да не спиш вече, а? – дъщеря ѝ се киска – баба каза, че сигурно спиш, ама аз знам, че по това време пишеш. Пишеш, нали?
Мария не отговаря веднага – преглъща внезапно надигналата се в гърлото ѝ буца и чак тогава:
- Здравей, миличко! Ах, как се радвам! Още няма дванайсет, но – честито рождество – и на теб, и на баба! Как сте там, момичета, студено ли е при вас?
- Неее, хич даже! Аааа, мамо, знаеш ли – бях на пързалката, страхотно е! И си направихме снежен човек – сложих му шапката на баба и той съвсем прилича на нея – възбудено бърбори детето – и после...и после бях цялата в сняг!
Щастливият детски смях я достига през стотиците километри и я гали, гали.... Изтрива една сълза и се опитва да влезе в тон:
- Ах, ти, непослушке! Като си дойда ще ти натъркам носа със сняг, да знаеш!
- Кога, мамо, кога? За Нова година, нали? Кажи, мамо, нали?! – сигналът заглъхва за миг, но след това връзката се оправя:
– Мамо, нали не си забравила – за подаръка? Кажи, мамо, нали не си, не си, не си – напевно повтаря детският глас.
Мария се сепва – беше забравила. Наистина беше забравила това, което обещаваше от месец насам. Дъщеря ѝ искаше само един подарък – стихотворение. Стихотворение за Коледа, и в него да има всичко – и елени, и сняг, и шейни, и весели майки с още по-весели деца... Боже мили, беше забравила...
- Не съм забравила, мило, как ще забравя! Почти е готово, ама сега няма да ти кажа, нека го завърша и ще ти го прочета под елхата – дали се усеща, че лъже? Надява се, че не.
Следват още пожелания, прегръдки, целувки и Мария отново е сама. Става и отива до прозореца. Вали. Вероятно съвсем отскоро, защото улицата е покрита само с тънка снежна пелена. Сяда на бюрото и запалва настолната лампа. Понечва да включи лаптопа, но се отказва и придърпва един лист пред себе си. Стои така – стиснала химикалката, сбърчила чело в усилие да се съсредоточи. Да напише нещо за Коледа...да напише, да напише...За радост, за блестящи детски очи, за щастливи родителски усмивки. Нещо за хора, които са заедно – не само на Коледа, а така, ден след ден, ръка в ръка. И вървят, и вървят...А над тях блещукат звезди – много звезди, толкова много, че когато някоя се втурне към земята, за да се сбъдне нечие желание, горе да останат достатъчно за всички.
Поглежда навън – снежинките безшумно се лепят по стъклото и рисуват най-различни фигури. Картини от сняг и мечти. Написва ‘Вали’ и спира. Какво се римува с ‘вали’? Може би само ‘боли’... Отпуска глава на ръцете си, раменете ѝ потрепват. Снегът вали и покрива града, който полека заспива – бял и безмълвен.