Едем XII

Автор: LeoBedrosian
Дата: 02.05.2011 @ 18:45:20
Раздел: Разкази


Валеше. Над калните улички, криволичещи сред мокрите тухлени стени се нижеха въжета от лепкав, непреставащ дъжд, който се стичаше в мътни нездрави вади и затлачваше вонящите канавки. Средновековния град, такъв какъвто можеше да срещнеш из цяла Европа тънеше в непрекъсвал от дни пролетен дъжд. Мокрите градски стени носеха болнява воня на плесен и мухъл, а покритите с керемиди комини не бяха спирали да пушат от зимата. Макар, че беше месец май тя още не искаше да си отиде напълно от северна Вествалия и уморените поданици на херцога току подкарваха волските коли до гората за дърва.

В една късна, дъждовна вечер на тринадесети май по една от най-тесните и кални улички на един от най-бедните квартали вървеше покрита с наметало едра фигура. По походката и скъпата кожа на ботушите личеше, че притежателят й е от знатен произход. Широкопола шапка пазеше лицето му, както от оскъдните любопитни погледи, така и от произволите на времето. Широките му стъпки бяха сигурни и отекваха глухо във влажната нощ.

Но кой беше този благородник? И какво диреше в бедния квартал, носител на всякакви болести и зарази?

Такива въпроси се въртяха в главата на увития във мокро и все по-тежко от дъжда наметало Вагнер. Застаряващия ратай поуви в мръсната кърпа няколкото картофа и едно парче миризливо козе сирене и забърза надолу по вадата към господаря си. Към човека, на който бе служил през целия си мизерен, но понякога и доволно удобен живот. "Ще има да ми вика, че не съм намерил вино. Може и пердах да отнеса, добре, че трудно става от ложето си! Ама срещу тия два мизерни талера какво очаква да получи? Боже, да не си му насреще като се разлюти. Колкото по-старее, толко по-проклет става. За какво им е на рогатите проклетата му душа, като е по-черна и от тях?"
Така си мислеше клетия прислужник на господаря си Фауст докато се приближаваше до порутената и протекла от всякъде къща. Къщата в която живяха през последните двадесет години бяха познали и честитти дни и времена на пълно отчаяние. Прескочи последните няколко локви и отмести с мъка прогнилата провиснала порта. Зад нея се откриваше просторния, някога пълен с файтони и двуколки господарски двор, където сега се въргаляха наколко изпотрошени каруци, купчини счупени керемиди и всякакъв друг буклук. Конюшните отдавна зееха празни, а достолепния някога кладенец преливаше от воняща вода, през лятото пресъхваше безутешно.

Тъкмо се канеше да се качва по каменните стълби към входа когато дочу странен шум по посока от портата. Сякаш някой се опитваше да я отвори безшумно, но не му се отдаваше. А дали не му се отдаваше? Спомни си, че я залости добре. Преудоля суеверния си страх и като се обърна видя до себе си високия господар с наметалото и широкополата шапка, безплътен и величав. Сякаш можеш да видиш калния дъжд през материата му. Дали не беше някой безплътен сумнамбул. Трол от детските му кошмари. Сега беше време да се отдаде на паническия страх и понечи да извика, но Госта от отвъдното сякаш го бе стиснал за гърлото и не можа да издаде и един слаб зов.

- Ти май не ме позна, вътре ли е господаря ти? - невидимата хватка го поотпусна, колкото да прошепне едно паническо "кой сте вие, господарю?" и още преди да беше довършил въпроса си странника попривдигна широката си шапка. Вагнер се взепени. Грозен спомен го блъсна, като с чук по оплешивялото теме. Спомен отпреди двадесет и пет години, когато същото същество ги беше посетило в една не по-малко грозна и тежка есен. Беше време, когато също гладуваха с проклетия му господар, из страната върлуваше злокобна чума и живота не струваше повече от смърдящия чироз с който се опитваха да се нахранят. Затвориха се задълго в тъмната стаичка. Господаря каза да не ги безпокои по никакъв начин. Вагнер съжали за това при вида на пълната кошница, дето я носеше стренника, защото знаеше, че стиснатия господар най-много да му остави някоя жалка огризка.

И тогава се случи чудото. Научните опити на господаря изведнъж потръгнаха. Труда му се увенча с успех, всички го аплодираха и стана любимец дори на деспотичния херцог. Настанаха честити времена и за клетия му слуга, който започна да жъне успехи сред спретнатите, чисти случинчета. Изведнъж Вагнер си помисли, че рая е постижим, дори се намира някъде много близо. Коварния и злобен някога господар започна да се отнася по-вежливо с него. Дори започна да го въвежда в тайните на които се бе отдал напълно. Пред тях нямаше пречки да осъществят всеки свой замисъл. Нямаше граници за волята им, света им се отдаваше напълно и безрезервно, сякаша бе сътворен за тях, а не обратното.

Но с годините този рай започна да се отдалечава. Постепенно Господарят ставаше, отначало умислен и вгълбен, все по-неконтактен и на края раздразителен и жлъчен. Вагнер не можеше да си обясни тази промяна. Сега, когато знанието беше тяхно, и изглеждаше сякаш господарят му трябва само да се пресегне и да вземе Философския камък, когато можеха да имат всичко нещата се обръщаха. Малко по малко господарят му се затваряше в мрачната си тъмница и бръщолевеше някакви несвързани глупости за договори и продадени души, за дяволи и адови изчадия, които Вагнер не разбираше. Не можеше да проумее, защо времето е от такова голямо значение, когато безсмъртието бе толкова близко. И защо трябваше да се отказват точно сега от всичките светски съблазни, които им се предлагаха на воля и съвсем без пари.

Не можеше да си отговори до този момент, когато пред него застана заметнатия чужденец и невидима ръка стисна гърлото му. Сега отговорите сами си идваха и нещата започнаха да се проясняват безпощадно.

От вътрешността на къщата се разнесе дрезгавия глас на господаря. Викаше го, проклетника, а сам не знаеше на какъв адски огън се пържи той сега, заедно с безплътния и по всичко личащ си безкомпромисен ловец на души.

- Кажи му, че си тук и водиш стар познат. Е, готов ли е стария Фауст за дългия път? Узряла ли е душата му за гледки, които никога не е предполагал, че може да съществуват? Мисли си, той, господарят ти де, че всичко знае, всичко може, ха! Сам се заблуждава, но сега дойде времето да разбере. Да види онова, дето смъртен тук никога не е виждал и не моиже да види... Може само да съжаляваш, че няма да дойдеш и ти.
- Аз хич не държа, господарю. Не съм достоен аз за тая чест. А и какво ще прави един малък и незначителен човек, като мен Там?
- И няма ли да поканиш стария познат? Да, сега не нося отбрани блюда, но мисля, че мога да изпия един чай на сухо.

Вътрешността на къщата не изглеждаше по-добре от двора. И тук се валяха всякакви вехтории. Изпотрошени епруветки, стари и ненужни предметни стъкла, слепи микроскопи и един отдавна ръждясал и ненужен планетариум посрешнаха госта.
- Ама се е занемарил, стария Фауст! Не искам да повярвам, че целия този труд е отишъл напразно - завайка се пътника, като стар другар, дошъл да посети болен приятел. - поне душата му да е узряла добре.

Зад една полуотворена врата се дочу немощен ропот:
- Къде си проклетнико! Кой дявол те отвлече, че се загуби, ненужен стар плътеник!? По дяволите, цяла вечност ли трябва да чакам един некадърен слуга да ми донесе унция вино?
- Не викай дявола, друже, че току виж взел, че дошъл! Помниш ли стария си другар по чашка от времето, когато бе готов и продаде най-ценното си? - Мефисто, защото това беше той самият застана пред опърпаното ложе на стария магьосник в цялото си величие.
- Дяволите ме взели, Мефисто ти ли си? Че нима е дошло времето? Ама ти не си променил никак.
- Мефисто съм, я? Да не мислиш, че Сатаната ще дойде за мизерната ти душица лично?
- Не! - извика немощният старец от окъсаната завивка - Не е дошло времето, кажими, че не е дошло!
Една ръка в елегантна кожена ръкавица се подаде толкова безплътно, колкото и останалата част от тялото и показа на изнемощелия старчески поглед пергамент, изписан изящно със разкривен подпис най отдолу.
- Това твоят подпис ли е? - последрва дълга пауза през която полуслепите очи четяха и не вярваха на прочетеното - малко е поизсветлял, но като се има в предвид колко спирт имаше тогава в нечистата ти кръв с която го подписа е разбираемо.
- Това не е истина - простена Фауст, а тялото му се загърчи в последни конвулсии. - За Бога, дяволе, иди си!
- Късно е за брадатия, друже. Безполезни са молбите ти към него.
- Вагнере, къде си!? Ела и помогни на стария си и немощен господар да се отърве от това, което сам си причини... Ах! Свети Боже и ти Дево пре-чиста. Призовавам ви да помогнете на един слаб нечестивец да се отърве от лукавия!
- Защо не го повика тогава? Защо не измоли помощ от светците, къде бяха те да ти дадат всички земни и неземни радости, а? А сега ги викаш. Няма го, няма нищо свято тук на тоя грешен свят. Благодари се, че поне лукавия ти обърна внимание. А сега е време да платиш! Хайде, един малък разрез в лоботомието и всичко ще свърши, ще се освободиш от тези окови! Я погледни на какво прилича тялото ти. За какво ти е? - така говореше Мефисто, докато осанката му се навеждаше над изнемощялото и започващо да се предава тленно тяло на бившия магьосник. Само очите му продължаваха да се втренчват в образа на Смъртта, на вечната и безпощадна смърт, която не закъсня и изпълни на време Договора си.

Когато по-късно сянката с широкополата шапка изгони няколко черни котки на мръсната улица и забърза по пътя си един внезапен порив на вятъра раздвижи голямата медна камбана от катедралата и един, единствен злокобен звън се разсея безпомощно из чумавия град.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=138569