ХуЛите - Тихи очи

Наближаваше обед. Слънцето се беше извило точно над мегдана и прежуряше безжалостно. Две, три кокошки чоплеха нещо в корените на червения трендафил до портичката на баба Петка. Под стария орех, на една малка масичка седяха Митю Попа и Иван Мангето. Пиеха студена лимонада и току хвърляха по някой поглед към вратата на кръчмата. Чакаха Маринка.
Маринка се появи в селото преди седем години. Докара я бай Димо. Беше ходил по ранина да коси и я намерил край пътя. Паднала, гладна и жадна. Дал ѝ водица, издърпал я по- накрая и почакал да се съвземе. Питал я: коя е, от къде иде, но тя само мълчала, а очите ѝ, като на уплашена сърна отразявали изгрева на слънцето. Натоварил я на каруцата върху сеното и я докара в селото. Събраха се женурята да я поизмият, да ѝ сменят дрехите, да я нахранят. Маринка само мълчеше. Думица не продума. Тогава, Стойна кръчмарката я взе на ръце и я занесе у тях. Прибра тя Маринка и започна да се грижи за нея. Никога не я попита за нещо. Никога. А Маринка, мълчеше. Минаха три, четири месеца...
Една сутрин, Стойна стана рано, издои козите, премете двора и се гласеше да отиде и да отвори кръчмата, когато Маринка застана до нея и тихо продума:
– Казвам се Маринка. Чакам рожбица. Ако кажеш да си тръгна – ще си тръгна, ако кажеш да остана– ще остана и ще ти помагам в работа. Не ме питай друго. Другото е мъка...
И остана Маринка. Ходеше със Стойна, помагаше ѝ. Поприказваха в селото, поприказваха, но после свикнаха с нея. Когато след някой друг месец, Маринка роди, пак започнаха приказките. Само приказки... Маринка така и не продума друго. Грижеше се за малкият Стойне, тананикаше му песнички, но не проговаряше. Все по-често Стойна взе да остава в къщи с момченцето, а Маринка се хвана здраво за работа в кръчмата. Вароса стените, закачи перденца, пося много цветя, пося и червеният трендафил и взе да изнася масичката под ореха. На тази масичка стояха Митю Попа и Иван Мангето, и чакаха Маринка да излезе.
–Ще окъснеем. – продума Иван Мангето – Кога ще стигнем? По мръкнало ли?
– Стига си мърморил, де! Аааа! Ей сега ще дойде! Баба Стойна и малкият са готови и чакат. Ей сега ще дойде и Маринка и тръгваме. Ти, върви впрегни конете и стига си мърморил.
Без да продума, Иван Мангето стана и се затътри към дама. Откакто преди два месеца се разчу, че в съседното село, дядо Лайчо много познава: и за болести, и с умрели приказвал, и в утрето чак виждал, от тогава, Иван Мангето имаше много мющерии да ги кара до там. Ето, че днес, баба Стойна искаше да иде: хем да си поприказва с покойния Недю, хем да ѝ каже някакъв илач за краката. Много я боляха и завалийката се чудеше, къде да върви и какво да прави... Сега чакаха Маринка: да ѝ помага по пътя, че бая път имаше до там. Митю Попа се надигна от столчето, взе празните лимонадени шишета и тръгна към кръчмата. Кокошките бяха налягали под трендафила, слънцето все така прежуряше, а въздухът се беше нажежил, като опалена пещ.
– Маринке! Ей, Маринке! Хайде, чедо. Хайде да вървим, че много горещо стана. Ще окъснеем. Кога ще стигнем, кога ще се върнем... Ако има и много народ, ще има да чакаме.
Маринка излезе и се усмихна. Кимна му с глава и взе да прибира столчетата. После наля вода в кофата и я плисна пред вратата. Премете грижливо и затърси катинара. Митю Попа я загледа. Висока, тънка, хубава. Много мъжки сърца туптяха за Маринка, но тя – нито погледна някого, нито продума. От време на време се усмихваше и... това беше. А пък добра! Все да помогне! Все тичаше из къщите– кога да прекопае, кога добитък да нахрани. Викаха я жените и по седенките, не я оставяха, но и те, сякаш се бяха надумали и никога не я разпитваха, нито ѝ досаждаха. Така си живееше Маринка – заключила болка и тайна, заключила смях и думи. Тихичко, тихичко... като пухчета на глухарче минаваха дните ѝ. А пък малкият Стойне (бяха го писали на баба Стойна), той пък не спираше да говори. Растеше не с дни, а с часове. И как пееше! Беше научил много песни от баба си и от жените по седенките. Като запееше Стойне, всички се спираха, за да се нарадват на това чудо.
От долната страна на пътя се дочу приближаването на каруца. Иван Мангето спря под ореха и зачака. Конете пръхтяха и размахваха опашки, с които пъдеха досадните мухи. Маринка и Митю Попа се качиха. Едно куцо куче затича след тях, но след малко се спря на сянка под ореха и полегна в топлата пепел. Баба Стойна и малкият бяха пред портата. Маринка скочи, хвана старата жена за ръката и я поведе към каруцата, а Стойне, пъргаво се покатери самичък и с вид на победител седна на нагънатите рогозки. Докато излязоха от селото не срещнаха жив човек. Всички се бяха изпокрили по къщите на хладина. Колелата трполяха по калдъръма, баба Стойна взе да дреме, а малкият запя. Гледаше го Маринка, сърцето ѝ хлипаше от обич, а очите ѝ се пълнеха с черно. Колкото чернееха очите на Маринка, толкова синееха очичките на Стойне. Митю Попа се обърна, загледа се се в момчето и рече:
– Ех, Маринке, Маринке! Какви тайни, какви болежки криеш в сърцето си, чедо? Как веднъж не продума? Хайде, нас ни остави, ама на детето да беше продумала барем! Я го виж –порасна. Цял мъж е вече. Утре, вдруги ден ще започне да пита, да задава въпроси. И на него ли ще мълчиш, чедо? Пък и ти–млада младина! Поогледай се. Тъй ли ще остаряваш сам саминка. От какво избяга, от кого?
Маринка наведе глава и само въздъхна. Слънцето преваляше към Голямата Чука, когато съзряха бостаните на съседното село.
Къщата на дядо Лайчо, беше в края на селото. Иван Мангето спря каруцата под една топола близо до портичката и взе да разпряга конете. Маринка, баба Стойна и малкият постлаха една черга на земята и седнаха. Митю Попа се поогледа и свърна на някъде. На голямата поляна отпред, бяха насядали мъже, жени, старци. Събираха се на групи и разказваха за чудесата, които бе сторил дядо Лайчо.
– Така ми каза тогава и аз, точно тъй сторих. – с притаен глас разказваше дебела селянка – От четиридесет дървета , песъкини, по една клечка отчупих, сварих ги и след това го окъпах. Мина му, ви казвам. Мина му. Ама сега идвам за друго... нещо да го питам.
– А пък на Нада, от Горната махала всичко ѝ познал. Даже пари не ѝ взел. От тогава, тя все тук стои и му шета в градината. Ами на Минка Колювата– от смърт чедото ѝ спасил. Една седмица в сурова овча кожа го държали, ама оживя!
Уж шепнеха, ама тъй, че да се чува и малко по-нататък. Всеки искаше и да разбере, и да се нарадва на чудесата на дядо Лайчо. И тогава, се зачу бръмчене. Хората взеха да се понадигат. Присвиваха очи срещу слънцето, за да видят по-добре, кой големец идеше. Че то, с коли, само големци идваха. От къде ли- не... и от София бяха идвали, и от Варна чак. Един, даже беше дошъл от Смолянско. И сега идеше някой, и те се размърдаха като мравуняк. Знаеха, че големците не чакат ред. Направо влизаха, някои даже и не питаха може ли, не може ли. Колата спря баш пред портичката. Вдигна се пепел. Разбягаха се кокошки и залаяха кучета. Шофьорът бързо излезе и претича до задната врата. Внимателно я отвори и всички видяха, как от там слезе един мъж. На средна възраст, облечен с костюм и въпреки горещината, на главата си имаше и шапка. Без да се оглежда много, се запъти към дървената порта. Бутна я с крак и влезе в собичката. Мъжете бързо наобиколиха шофьора и колата. Започнаха да го разпитват. След малко, някои се отдалечиха и шепнешком заразправяха: Някъде от Тревненско бил, ама сега идел от Милано. Милано било в друга държава. Голям човек. Певец. Обиколил света. Някои цъкаха, други завистливо гледаха, трети не обърнаха никакво внимание, нито на колата, нито на шофьора. Приказките неусетно замряха. Всеки мислеше болката си. И както всичко си беше спокойно, изведнъж гласът на дядо Лайчо отекна в нажежената тишина:
– Върви си, момче! Върви си! Не мога нищо да направя! Така и ще си умреш! С клетва! Майчина клетва те е стигнала и цял живот ще те събаря! Аз, какво да ти кажа? Ти най- добре знаеш на кого, какво си сторил и защо са те проклели. Сам самичък ще се скиташ, гнездо няма да свиеш и само един път ще видиш – две тихи очи и до тях твоите! Сега си отивай! Отивай си!
Хората се бяха насъбрали до портичката и сякаш не дишаха. Много рядко, дядо Лайчо викаше, но щом се развика – спираше да приема. Чак на другия ден щеше да продължи. Някои се нагласиха да си тръгват, други– ядосани, приближиха още по-вече да видят кой и защо... Маринка и тя приближи. Беше хванала малкия Стойне за ръчичката и запристъпя напред. Тогава от собичката излезе оня с костюма и хвърли един поглед на селяните. За миг, големите му сини очи се спряха на сините като метличини очички на Стойне, после, като парнат се загледа в Маринка, но тя бързо сведе поглед и се обърна. Дръпна детенцето и се скриха в тълпата.
После Митю Попа щеше да твърди, че е видял Маринка да говори нещо на баба Стойна, но никой нямаше да му повярва. Събраха чергата, качиха се в каруцата и потеглиха обратно. Беше взело да се смрачава, когато стигнаха в селото. Баба Стойна замина някъде, Маринка се прибра с детето в къщата. Тази вечер, не отвори кръчмата.
На другия ден, селото осъмна, като разбунен кошер. Маринка беше заминала. Заедно с нея, беше заминала и Стойна и малкият. Къде? Никой не знаеше! Иван Мангето беше ги закарал посред нощ на гарата в Бяла и толкова. Баба Стойна му казала да вземе кокошките и козите, и да не пита нищо. Сякаш всички в селото, бяха покосени от тревога. Питаха се, разпитваха – нищо! (Тогава Митю Попа каза, че видял Маринка да говори, но никой не му повярва! Никой! И той, по-вече не продума.) Кръчмата си остана затворена. Само масичката стоеше под ореха и от време на време, там посядваха старците – и на приказки, и да чуят нещо от радиото. В цялото село, нямаше друго радио. Там, до ореха на един дирек, от съвета бяха сложили една радиоуредба и всеки ден, по вечеря пускаха местни новини и музика. Таман всичко поутихна и сякаш селото се успокои – нова новина! Пристигнал някой с кола и питал за Маринка. Събраха се селяните на мегдана – там, пред затвотената кръчма на Стойна. Хем от любопитство – да разберат: кой и що, но и с надежда, че ще чуят нещо, за тяхната Маринка. Оглеждаха непознатия, разпитваха го, но и той- много, много не говореше. Само очите му, нещо ѝм напомняха – едни такива сини, дълбоки... Не се срещаха по техния край синеоки. Митю Попа го позагледа по-вече. Стори му се, че го е виждал някъде, но после, бързо забрави. Сякаш по инстинкт, хората усещаха, че Странника има нещо общо със злочестата орис на Маринка и без да се надумват, никой нищо не му каза. Но той, не си тръгна. Купи старата къща на Дончоолу, която беше срещу кръчмата на Стойна и заживя там. Тихо живееше. Рядко го виждаха. Даже в хоремага не ходеше. Само, всеки ден, с една кофа поливаше червения трендафил и сякаш нещо му думаше. След пладне, изнасяше трикрако столче пред портичката, сядаше и мълчеше, загледан в цветята отсреща. Един единствен път го видяха да плаче, когато от радиоуредбата зазвуча една песен от тукашния край. Тогава някой се провикна:
–Ей! Това не е ли, нашият Стойне. На Маринка синеоокото...
Някои казаха, че не плачел... било от слънцето и не му обърнаха внимание. Иван Мангето се поспираше понякога до него, мълчаха известно време и си тръгваше. А Странникът, не сваляше поглед от червения трендафил.
Сякаш оттам го гледаха, две тихи очи.