ХуЛите - Попътно

След чувалите прашни с цимента,
дето мъкнеш и тежките кофи,
сила има ли после в ръцете ти,
та да къртиш и рими, и строфи?
И понеже нощта ти е кратка,
по-къса от примигване само,
свалям своята лунна забрадка,
за възглаве на моето рамо.

Да въздъхнеш и дъха си горещ
по обвивката обла да спуснеш,
да угаснеш в окото на свещ
и да спреш върху моите устни.

И заспиш, от умора пиян,
по-тръпчив и от трънково вино.
Ако сепнеш се – аз да съм там,
под крилото на кроткия изгрев

и на птицата в кръстния знак,
и на ручея в блика последен.
Да съм въглен, трева или бряг
на река, от която да гледам

– кадифени изнурени очи,
кóса бръчка – пътека край хълмове,
зад които разплискват лъчи
и припалват ги някога мълнии.

Тази тънка благородна дъга
край усмивката твоя, отдясно,
по която приплъзва тъга,
знам, че може да бъде опасна.

Откъде те намерих такъв
тънък, остър и с дух неспокоен,
на бродяга с горещата кръв,
волна птица без дом и без корен!

Ако има небе след смъртта,
да ни бъде постеля и стигма,
ще стоя на отсрещния бряг.
И си мисля - това ще ми стигне!