ХуЛите - Крайъгълен камък

-Май много ще закъснея, но ми беше интересно – Росен обичаше изкуството и сега се радваше, че поне за малко се е докоснал до него.
-Що му трепериш на тоя византиец? Я не се притеснявай толкова! Знаеш ли, като гледам, бизнесът му върви екстра. Колко риба продавате на ден? – поинтересува се Жеко.
-Около 500 - 550 килограма.
-Охо-о, всичко това минава през ръцете ви! – Жеко прецени, че от тази информация може да спечели. Един от неговите съиграчи на покер му беше споменал, че ако донесе информация за обект, подходящ за грабеж или изнудване, ще получи 5 % от заграбеното. Днес имаше ден, вървеше му и реши да опита и с това. Една от страстите му беше комарът и забеляза, че когато му върви, е за дълго, когато не му върви пак е за дълго. Сега беше в период на вървеж. Ще трябва да ги предупреди, че брат му работи там, да не би да пострада по някакъв начин.
Наближаваха „Женския пазар”. Росен бързаше и вървеше с лека преднина.
-Колко струва един килограм риба? – попита Жеко и започна да се бърка.
-Пет лева и четиридесет стотинки, но ако си решил да си купиш риба, ще я приемеш като подарък от мене.
-Абе, къде ще я разнасям тая риба в тая жега. Друг път ще я опитам - Жеко беше научил цената и нямаше нужда да я купува. Стана някак естествено, от самосебе си. Изчисли бързо вероятната печалба, която би получил при отвличането на гърка с негова помощ – от 500 до 1 000 лв. За положения труд, който се състоеше само да даде нужната информация, сумата беше повече от изгодна.
След като се раздели с брат си, Росен се преоблече и се зае със задълженията си. Не знаеше дали да се радва на Жеко, че притежава тези ценни картини. Можеше да му повярва, нали каза, че ги притежава законно. Имаше нещо несправедливо обаче в това, че ги е спечелил за няколко каси уиски. Росен вярваше, че на света има висша справедливост и ако брат му е злоупотребил, няма да мине безнаказано. Имаше много истории и случки в неговия живот, които доказваха съществуването й. Веднъж, в къщата им бяха дошли лазарки, на които по обичай се даваха яйца. Росен изтича в кухнята и взе двете яйца, които бяха останали. Тъкмо затвори долапа и се бе обърнал, когато майка му Райна го пресрещна на вратата и му каза да ги върне. Излезе и каза на лазарките, че им благодари, но нямала яйца. Била проверила. Двете яйца се развалиха, защото не бяха употребени навреме. Друг път баща му беше извикал майстор, да скове обшивка в стаята, която се ползваше едновременно и за спалня, и кухня, и всекидневна. Понеже не се бяха пазарили, майсторът му взе по-скъпо. Баща му, който си правеше сметка за всичко, изчисли на база цена за метър квадратен, че този алчен човек му е надвзел 145 лева повече, в сравнение с това, което е взел на комшията им Иван. След няколко дена Росен чакаше пред киното да почнат да пускат в салона. Заедно с него чакаха много хора. Там беше и въпросният майстор, който се оплакваше на своя приятел, че закъсал със зъбите и се наложило да даде 145 лева за лечение. Като чу цифрата, я свърза с тази от изчисленията на баща си, и това го порази. Усети, че над всички стои невидима сила, която раздава справедливост. Възмездието идваше, както за злото, така и за доброто. Понякога светкавично, понякога със забавяне. Росен беше убеден, че разплатата никога няма да бъде избегната, за каквото и да е. Ако това не се случеше в този свят, щеше да остане като задължение за другия. Беше убеден, че има рай. Чувстваше се недостоен за него, мислеше, че няма да му достигнат силите да се класира, но като знаеше, че съществува такова място, му ставаше по-леко. Не искаше да вярва, че в живота има само това, което бе видял от него.
Помисли си за съдбата на Жеко. Той беше от първия брак на баща му Тодор. Работел като готвач в един от ресторантите на Боровец. Запознал се и взел за жена хубавата певица Елеонора, работела в същия ресторант онова време. Не минали и две години от раждането на Жеко, и тя избягала. За детето се грижели баба му и дядо му, а като починали, вдовицата, леля им Емилия, го взела при себе си. Баща му, като се развел с Елеонора, се запознал с Райна, която работела във фабрика ,,Рилски лен”, и учила задочно в техникума по текстил. Завършила и й предложили да стане лаборантка към една фабрика за одеяла в град Драгоман. Тя заминала, а скоро след нея и баща им. Там се оженили и им се родили Георги и Росен. След време се върнали отново в Самоков, но майката на Росен не прие радушно Жеко и той остана да живее при леля си Емилия. Росен си спомни караниците на родителите си, заради опитите на баща му Жеко да се премести при тях.
Беше му жал за Жеко и понякога си позволяваше да го защитава от нападките на майка му. Като порасна, заставаше на страната на баща си и често доста дръзко бранеше Жеко. Георги беше равнодушен към тези проблеми и не се вживяваше в тях. В крайна сметка Райна се убеди, че е довела нещата до невъзможност да й се натрапи за гледане чуждото дете и малко поомекна в отношението си към. Росен нямаше спомен кога за първи път е видял Жеко, но си спомняше отделни случки. Веднъж беше сам вкъщи, когато дойде Жеко. Леля им Емилия имаше къща на другия край на града. Жеко му сподели, че много му харесва да си хапва от вкусната зимнина и продуктите от свинско, които баща им приготвяше. Такива специалитети нямаше при леля му Емилия, която живееше скромно. Тя имаше три деца. Синът й и по-голямата й дъщеря имаха вече собствени семейства, а малката й дъщеря живееше при нея. Едва свързваше двата края. Росен взе да изважда храна от зимника и да гощава Жеко. Гостенинът беше ученик в техникума. Похапваха си и Жеко си поръча и ракия. Росен веднага донесе, а брат му наля малко и на него. След известно време пристигна майката на Росен. Райна, като видя какво се случва, вдигна голям скандал. Акцентираше на употребата на алкохол, но тя си беше стисната и просто й се свидеше Жеко да се храни в тях. Росен усещаше истинската причина и когато брат му мълчаливо си тръгна, се разплака и изля словесно горчилката, която беше на душата му, без да щади майка си. Не можеше да понася това настръхване срещу брат му. Eдин път, връщайки се от училище, Росен видя малко коте на улицата. То много приличаше на родените от тяхната котка. Видя, че изглежда изоставено и безпомощно и го взе със себе си. Побърза за вкъщи, за да го сложи до тяхната котка, да се насуче. Тя обаче настръхна и започна да посяга, за да бие и драска новодошлото. Искаше да го пропъди. Росен нахрани малкото с краве мляко през капкомер. Предположи, че ако успее да оцвети козината на котето с боя за коса, така че да заприлича на техните котета, майка им ще го приеме като свое. Извади спестени пари от тайника на чантата си и изпълни замисленото. Доближи боядисаното коте до котката, но тя пак настръхна. Не след дълго малкото коте умря. Жеко приличаше на това малко коте, с тая разлика, че Райна настръхна, като разбра за намеренията на съпруга си още преди да го види. Жеко не умря, подобно на малкото коте, но в него умря нещо човешко. Безмилостното отношение на Райна, а сигурно и други обстоятелства, бяха причината в сърцето на Жеко, озлоблението и коравосърдечността да започнат да свиват гнезда. Той намрази мащехата си и целия нейн доспейски род. Доспейското идваше от родното село на Райна – Доспей, и в неговия изказ се превърна в нарицателно. Означаваше нещо просташко, дребнаво, селяндурско, лукаво и долно. Жеко, като че ли гледаше на хората с усещането, че мъката и страданията са нещо нормално и не проявявяше никаква милост и емпатия. Веднъж бяха заедно тримата братя и Жеко извади джобно ножче. Отвори го така, че острието беше на 90 градуса на дръжката. Посочи го на Георги и Росен и им каза, че сваля шапка на този, който само с един пръст разтвори ножчето. Георги веднага разбра опасността, която грози всеки, който се опита да направи това. Можеше да се пореже до кокал. Росен обаче имаше идея как може да стане. Помисли си, че като натисне с пръста към ъгъла, и го завърти, ще може да разтвори ножчето. Взе ножчето, сложи пръст до острието, а Георги от уплах се развика. Жеко леко се усмихваше, лицето му излъчваше коравосърдечност. Росен успя да отвори ножчето по своя начин и съвсем леко се поряза. Сега тази случка му изглеждаше по съвсем различен начин. Жеко е с 10 години по-голям от него. Как тогава му е дошла тая налудничава идея да подлъже малкото си братче, което му имаше доверие? Можеше да си отреже пръста като едното нищо. Вечерта Георги разказа цялата случка на родителите им. Баща им мълчеше намръщено, но майка им Райна беше вбесена.
Унесен в мислите, не усети кога е станало време да затваря магазина. Прибра всичко, изкъпа се, преоблече се и потегли за квартирата. Едва направил няколко крачки, чу женски глас отляво:
-Извинете, аз съм тази, на която помогнахте вчера – момичето вече се беше изравнило с него. Той спря и се обърна към нея. Позна това специфично лице, което имаше някаква азиатска красота в големите, леко разтеглени очи и скулите. Сега изглеждаше много по-различно.
-А, здравейте. Как сте, изглеждате много добре – Росен усети, че това прозвуча и като комплимент.
-Благодаря. Извинявам се за безпокойството ви, но вчера не бях на себе си. Дори не ви благодарих. Знаете ли, почувствах се длъжна да ви намеря и да ви благодаря. От вчера всичко ми е като в мъгла, но си спомням, че казахте, че работите в рибния магазин на пазара. Намерих ви лесно. Идвах на обяд и ви видях. Можех тогава да ви благодаря, но си рекох, привечер да мина и да не е така прибързано. Почувствах, че съм постъпила много невъзпитано. Майка ми, като разбра за случилото се, а аз й разказах всичко, което си спомням, ми вика: „Намери това момче и го почерпи поне с една боза” – Симона се разсмя с почти детска непринуденост. – Моля ви.
-Няма нужда, всеки би помогнал. Боза бих изпил с удоволствие, но не знам къде може да продават – Росен се усети, че се смее. Симона беше успяла да пренесе своята жизнерадост в него. – Мисля, че на булеварда може да намерим работеща сладкарница.
Запътиха се към „Симеон”, през нея излизаха от неугледното място, което при здрачаване ставаше още по-потискащо. Вървяха с настройка за простор, очакваха ги светлините и естетиката, украсили дългия булевард ,,Княгиня Луиза”.
-За първи път ми се случва такова нещо. Поначало имам ниско кръвно и много пъти съм усещала липса на сили, но никога не съм губила съзнание. Ще трябва да пия повече вода. Вчера в болницата ме питаха дали съм пила вода. През целия ден, капка не бях изпила. Но то не е само от това. За съжаление сърцето ми не е напълно здраво. Баща ми от сърце почина, Бог да го прости – Симона приказваше много, но на Росен му беше приятно. Не го отегчаваше. В гласа й усещаше красиви женствени нюанси, които с излъчването на лицето и очите, оформяха представа за доброта, финес и почти детска невинност.
Излязоха на булеварда и се движеха към ЦУМ. Преминаха през новооткрита сладкарница, която изглеждаше много приятно.
-Искате ли да седнем тук? – предложи Росен. – Едва ли имат това, което търсим, сигурно няма да намерим боза така лесно.
-Тук е добре. Аз обичам хубавите заведения. По-добре вместо три кафета, да изпия едно, но да е в приятна обстановка, като тази. В нашия квартал има какви ли не, но предпочитам да не ги посещавам. Липсата на чистота и …. най-вече предпочитам да е чисто – Симона говореше с усмивка, често преминаваща в смях. Всеки човек има изграден стил на разговор, а нейният беше да се смее, като говори.
Тъкмо си бяха поръчали по един чай, в сладкарницата влезе неговият колега от казармата Добрянов.
-Здравей, шмайзер, лесно откриваме и свикваме с хубавите места, а? – поздрави го той.
-Здравей, Добрянка, за първи път го посещавам – Росен се учуди от неговото внимание. Толкова пъти го поздравяваше, а Добрянов се правеше, че не го познава. - Често те виждам, предполагам, че тука някъде, в този район живееш.
-От реституцията ни върнаха една къща в „Банишора” – вдигна показалец нагоре и добави – и няколко магазина в центъра. Естествено, че ще се преместя в къщата. За предпочитане е пред панелката. Виждам те на сергията за риба, то и човек да не те е виждал там, по уханието ти ще разбере къде бачкаш, братле, ха-ха …. Хайде, приятна вечер.
След като Добрянов се обърна и пое към една от масите в дъното, Симона отвори смешно очи и наклони главата си вдясно.
-Тоя твой приятел е голям надувко. Защо те нарече „шмайзер”? – след второто си изречение прихна да се смее.
-Това са истории от казармата, не са много интересни.
-Разкажи ми, напротив, интересно ми е – Симона отвори пак големите си очи и набръчка чело. Изражението на очите й съвсем точно разкриваше
чувствата й, а сега очите й молеха горещо.
-Това е по повод първия ни марш на скок, така се казва. Бягаше се от казармата до едни окопи на около дванадесет километра разстояние. Служех в едно поделение в Смолян. При евентуална агресия на гърците, от тези окопи трябваше да ги забавим най-малко два часа при настъплението им. Затова тренирахме поне два пъти седмично изнасяне на поделението с пълно бойно снаряжение и бегом до тези укрепления. Още като новобранци, при първото ни изнасяне на отиване, всички издържахме, но на връщане не беше така. На някои от младите войници не им стигаха силите и просто се свличаха на земята. Да помогна на двама от тях, им взех автоматите, за да е по-лесно да се придвижват на бегом. Обаче и на мене взе да ми прималява. Помислих си, че съм надценил силите си, като съм взел тези автомати, но аз на кой да ги дам. На старите войници – абсурд. Добре, че се видяха светлините на града и казармата, та някак ми дойдоха сили. После взеха да се носят легенди, че съм бягал с 10 автомата и други преувеличения. На една от вечерните проверки старшината каза: ,,Кой е тоя нов шмайзер, където е носил 10 автомата?” Оттогава започнаха да ми викат така.
-Като разказваш, си представям сцени от ония руски филми за Втората световна война - с кални окопи, студ и сняг.
-Нашите окопи бяха от бетон, ако знаеш колко бетон се е изляло там. Има зазидани куполи на танкове пред укритията – беше се отнесъл в онова време и си представяше всичките тези военни съоръжения.
-Наскоро гледах по телевизията, че някакви откраднали цял танк, за да го ползват за скрап – Симона се смееше с прехапана долна устна.
-Да, и аз научих. Това е самоходно оръдие. Трофейни
са, немски, от войната. Понеже няма резервни части за поддръжка, свалиха веригите им и ги зациментираха пред укритията.
-А защо задачата ви е била да задържите нападателите само два часа. Аз, ако съм началничка, ще ви заповядам да ги отблъснете и даже да ги напердашите – момичето се смееше,– това се казва задача, шегувам се.
-Ако има подобно нападение, целият дивизион е обречен на изтребление. Това е добре известно на всички - както на редовните, така и на професионалните военни. Имаше такава истерия! Представи си, по няколко пъти на седмица да ти казват на учения: ,,Въоръжени сили на НАТО току- що са нарушили държавната граница на Родината ни. В отговор на това...” и т. н. Понякога си мислех, че няма начин да не започне атака в най-кратък срок. Но ние започнахме една тема, която не е от най-приятните.
-Смятам че, хората уважават военните. Както казваш, всички са били обречени и са го знаели, това е саможертва за обществото – разсъждаваше Симона.
-Така мислят повечето хора. Всъщност армията е една илюзия. Нищо не е така, както изглежда отвън. Човек, като опознае отвътре нещата, разбира, че това е институция, която генерира много зло. Няколко дни след като постъпих в казармата, имахме „учение на нож”, да мушкаме чучила. И обяснява ни командира, като намушкаме, да извъртим пушката, та да поразим повече от вътрешностите на врага. Тогава ми прилоша и взех да повръщам, а той ми крещи: ,,Ако не убиеш, теб ще убият.” Изобщо - мърсотия.
-Мърсотия има навсякъде, важното е да не я допуснеш до сърцето си – каза замислено Симона.
Но ние говорим само за моите преживявания – Росен махна с ръка и попита с любезна усмивка: - вие с какво се занимавате?
-Аз съм музикантка, а иначе работя в един магазин за цветя и растителна защита на ул. ,,Бачо Киро”. Имам и няколко ученика за частни уроци по музика. Ходя по домовете им. Вчера, като ми прилоша, отидох само да се извиня, че не ми е добре, и да отложа урока. Нали, да не ме чакат. Поемам ученици по центъра, по-близо до магазина. Аз съм музикант – магазинер – засмя се Симона, - подобно на поет – революционер.
-О, това е много интересно. Изобщо приятно – музика, растения и цветя. Изкуство и природа. И една специалистка в тези неща. Впечатляващо.
Това, което научи Росен, допълни образа на Симона. Загледа се в блузката й. Беше най-обикновена, подобна на чисто бял бархет, но извезана с червен конец. Изглеждаше някак фолклорно, но не с дебели гайтани, подобно на българските носии, а фини линии, приличащи като че ли на френските. Сети се за едни карти за игра, на които имаше от всички европейски народни носии – дамски и мъжки.
-Сигурно е смешно и глупаво да го кажа, но блузката ти е много оригинална – Росен си позволи да сподели впечатлението си.
-Бродериите сама съм си ги бродирала, братчед – смееше се Симона на каламбура, който изглежда и друг път е използвала.
-Наистина съм много впечатлен. Когато не съм способен на нещо, което друг прави с лекота, аз му се възхищавам – като каза това, се чувстваше пълен идиот. Какво имаше предвид– констатация, комплимент или обяснение.
-Всеки има способности, които не са дадени на много други хора. Примерно аз не бих могла да пренеса болен човек от „Лъвов мост” до Трета градска.
-Това е хамалска работа. Ти умееш фини и изящни неща. Сравнение не може да има никакво.
-Исках да кажа, че няма да го направя, не защото нямам нужните физически сили. Просто изпитвам страх да стоя при припаднал човек. После отговорността. Я си представи, че аз го взема и го нося, но се оказва, че е трябвало да е в покой, и ти вместо да му помогнеш, му навредиш. Може да те осъдят после.
Росен не се беше замислял за това. Самите обществени правила бяха в известна степен нечовешки.
-Аз също ти се възхищавам, защото явно си запазил свойта душата от деформациите, които причинява цивилизацията – Симона поклащаше утвърдително глава, за да бъде по-убедителна. Беше искрена.
Компанията на Симона беше много приятна за Росен. Той не обичаше вечерно време да се подвизава по заведения и обикновено се прибираше в квартирата си. Но тази вечер определeно беше много приятна. Запита се не злоупотребява ли с нейната любезност и се замисли дали да не й предложи да си тръгват. От друга страна му се искаше тази среща да продължи. Все пак, колко вечери имаше в последно време, подобни на тази. Нали хората имат нужда да общуват, да се събират по симпатии, интереси. Техните интереси са различни, но той усети, че в нея вижда сродна душа. Харесваше му как разсъждава, как непринудено се държи и какво слънчево излъчване има. От по нататъшния разговор научи, че основно свири на цигулка, но е учила и други музикални инструменти.