Зелената калена паница

Автор: milcho
Дата: 15.01.2011 @ 10:10:39
Раздел: Разкази


В тази паница баща ми си държеше разни страхотни неща. Не съм си задавал въпроса от къде е дошла тази паница, т.е. за произхода й. Най-вероятно е била на дядо или на баба – нещо като чеиз. Купена сигурно от някой панаир или пътуващ търговец по селата едно време. Тогава е била лъскава, гледжосана и кой-знае колко манджи са били изсърбани в нея. Баба беше майстор на манджите. Забъркваше ги за нула време.
Малко сварени стрити картофи, препържен лук в масчица и червен пиперец. Някоя суха люта чушка, доматче и топла водица и ето ти манджата е готова. И хляб. Ако някой кусаше само от манджата, с лъжицата нашите се споглеждаха и дядо споменаваше между другото. – И лéба, куме, и от лéба! Катъка, (т.е.) манджата е за прокарване на лéба. И се смееха. И за гредите от „лаком дол” споменаваха и за кумеца, който отишъл на гости у сватовете придружаван от кума си, и ги почерпили с локум. И оставили домакините на масата кутийката с локума. Но кумеца, след малко пак се пресегнал и пак си взел от локума и още веднъж. Кума го сръчкал – стига кумец срамота е. А кумеца отговорил: -Лебá ми ти куме, ама много обичам локум! :)

Тогава обаче паницата, беше излязла вече от ежедневната употреба. У нас се хранехме в порцеланови чинии. Е, не от тънкия фин порцелан, но пък в бели здрави чинии. Не че съм обръщал внимание тогава в какво ни сипваха манджата, ама сега си ги припомних. Даже на село, май още се мотаят някои от тези яки бели чинии. Нищо не се изхвърляше у нас току така. Всяка вещ си имаше свой живот. От придобиването и докато не бъде заместена от някоя нова по-модерна придобивка. Старите просто минаваха в запас. Сега на село направо има купища такива неща, които никой не използва, но и никой не смее да ги изхвърли. Зер, само като си спомниш, как са били купени, с какви лишения и радост и колко време са били част от нас… и сърцето ти се свива и не може да посегнеш да ги хвърлиш в контейнера за боклука. Кой ли от нас не познава тази плюшкинова болест. Като майка ми си отиде още тогава си мислех, че някой ден ще подредя всичко по новому, но ето, че трета година мина и не ми дава сърцето да пипна нещата в къщата и на село.

Паницата беше олюскана - тук-там зеления емайл с белите шарки беше паднал и се виждаше отдолу обикновената кафява глина от която беше изпечена паницата. Никой вече не я ползваше, пък и вероятно се считаше за „ниска топка” при видимо по-доброто ни материално състояние в къщи - да ядем в очукана стара зелена калена паница. Тогава вече сме живели в апартамент в София, а и на село дядо минавал за един от най-успелите от рода. И срам, ако дойде гост от село, а такива идваха всяка вечер и да види, че се храним още в стари селски калени паници.

Но и никой не е помислял да изхвърли тая паница. Та тя им е напомняла за бедните и гладни години, когато пестели всеки грош, в името на добруването в бъдеще. Паницата била прибрана някое в някое закътано чекмедже и си стояла там, докато татко не открил, че в нея може много удобно да си слага някои дреболии, като пирончета, клечки за обувки, и налчета и други такива джунджурии.

И тогава дошъл втория златен век на зелената калена паница. Искам да спомена, веднага, че това било след войната. Втората. В къщи никога не сме гладували, но и никога не сме живели охолно. Та нали и тогава беше криза. И то каква криза, не ти е работа. Криза та дрънка! Както казват някои: Това сега криза ли е? Едно време каква криза имаше… :) Нищо нямаше: месо (най-много) един път в седмицата. За неделя. Тогава и в събота се работеше. Нямаше салами, нямаше кренвирши, нямаше шоколад, та то какво ли имаше от днешните „луксове”. Нямаше и балтони, а и обувки.

И татко изкарваше в неделя зелената калена паница, вадеше трикраката малка чугунена наковалня, чукчето и едно две шила – целия му домашен обущарски антураж и като наметваше на колената си една стара бабина престилка се заемаше да кърпи и ремонтира семейните обувки. Това беше най-големия празник за мен. Веднага се примъквах при него. И го гледах. Този момент, го чаках с нетърпение. През седмицата не виждах баща ми. Излизаше рано на работа по тъмно, аз още като спях и се връщаше много късно, изморен, хапваше почти на крак и си лягаше. Но в неделя, майка организираше почистване на къщата, тупане на чергите, пране и др. Тогава ние с татко се занимавахме с мъжката работа – да оправяме обувките. Какво свещенодействие! От някъде той беше се сдобил с част от стара автомобилна гума от която режеше парчета, за подметки и подменяше старите или им слагаше парчета на най-скъсаните места, като мушеше се шилото дупки в гумата и начукваше там дървени клечки. После слагаше и налчета за по-голяма здравина. Всичко това го наблюдавах прехласнат и попивах всяко негово движение. Той никога не бил обущар, но всяка такава работа му идеше отръки и не му беше неприятна. Е, така ремонтираните обувки не бяха много красиви навярно, но пък бяха здрави и можеха да изкарат по-дълго време. Можеше като ходиш да почукваш с налчетата, като кон так-так, так-так, но краката ти бяха сухи. На майка ми обаче не си спомням да и е поправял обувките. Много фини бяха и май само някое налче да е слагал. Само нашите - мъжките обувки оправяхме:). Аз тайно през седмицата вадех тази паница и се опитвах сам да го копирам и сам да поправям някоя обувка и така се чувствах, като татко – вече голям! И майстор.

Мина време и на зелената калена паница пак и мина модата. Появиха се вече обувки по магазините. Никой не носеше стари ремонтирани обувки и татко все по-рядко посягаше към обувките. Паницата се изнасяше само в случай на други домашни ремонти когато беше нужно да се намери някое пиронче или винтче. Татко също обичаше инструментите и когато отиваше на пазара все се връщаше с някоя отвертка, трионче или клещи. Майка не одобряваше тия покупки и все казваше с усмивка някоя шега по този повод, но така, че да не засегне татко. Пазеше неговия авторитет. А на мен от тогава ми остана и тази страст към обувките, и към инструментите.

Сега вече паницата я няма. Остана само един зелен спомен. Колкото и да се напрягам не си спомням какво стана с нея, а няма вече и кой да питам. Най-вероятно, татко я е занесъл на село, когато отидоха с майка да живеят там и да строят къщичката за която татко си мечтаеше постоянно. Паницата е паднала сигурно на цимента и се е счупила и клечките и пирончетата и налчетата са се разпилели. Само така мога да си обясня нейната липса и появяването на една плоска дървена кутия, в която татко продължаваше да сортира най-старателно разни части, с които поправяше домашните прибори – котлончета, ютии, щекери, щепсели и др. Винаги когато той се заемаше с някоя такава дейност, дъхат ми спираше и го гледах с благоговение. Вече бях женен и започнах да пътувам, но както днес си спомням, как при едно такова пътуване внезапно се оказа, че дръжката на куфара ми е счупена. Като пред очите ми е, как той извади и този път дървената кутия, седна в хола и поправи дръжката на куфара ми. Бях му така благодарен, в последния момент той пак спаси положението.

Прегърна ме и ме потупа по рамото на изпращане. Не си спомням да ме е целувал, по повод и без повод. - Щастлив си каза, че работиш каквото ти е по сърце. Аз цял живот работих не това което желаех.

Милчо КИРИЛОВ

София, 2011-01-15, 12:58 ЕЕТ

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=134696