ХуЛите - В реката

    Реката все тече, а не изтича, приижда на талази. Дълбока е в притихналите вирове. Не можеш ли да плуваш – не влизай по-добре.
    Там зад завоя, в сенките под старите върби, въртят свредла водовъртежите. С попадналите в тях тела достигат дъното и ги изхвърлят пак нагоре.
    Под камъните в синия прохладен вир се стрелка сребристата щука на деня, а над кипналия бързей се ронят пожълтелите листа, като златни сълзи, пролети по отминаващото лято.
    Дълбочината на вира достига до гърдите. Вълничките, изтласквани от пеещия бързей, припляскват по гърба. Усещам ги като пулс от сърцето на реката. Още едно сърце пулсира под самото ми лице – отразеното във водата слънце – небесното сърце, сърцето на светлината. Реката е уловила яркия му лик и озарява лицето ми с лято, с август, и танцува в очите ми с отразена     И няма по-хубаво, по-желано място в горещината, от това във вира.
    Наполовина потопени в прохладата, речните камъни въздишат тъжно и ме поглеждат завистливо, когато се потопя цял или се гмурна под водата.
    Щом слънцето опре в зеления връх на върбата и над вира падне плътната й сянка, водата губи блясъка си, вирът магията си, и аз от камъка на който се суша обувам сандалите, и си тръгвам щастлив.