ХуЛите - Автопортрет с въглен

На босо тръгна лятото на юг.
Прибра си птиците,
смеха,
и свалките по плажа,
позира за хербарий, за албум,
закри лицето с длани и заплака.
За първи път безгласо заваля.
Да беше с гръм, а то е безутешно.
И не е лято…
Поплак на жена
припалва под небето жълти свещи.
Поглежда ме с пожарени очи
и мургави нозе към мене ситни,
а бяло бебе в скута й скимти
и суче,
суче идещата зима.

Защо е тази есенна печал?
Не са ли топли дългите й сенки?
Тревите й заспиват,
в мен мълчат
и припекът от корен е посечен.
Наречен
ми е въглен за късмет,
а Пътят ми е целият жарава.
Щом гарванът деня ми изкълве,
светличе в тъмнината да запаля.
Вън вятър клечорляците кълби
и жерави браздят с крила простора.
О, Господи сведи към мен очи
и погали животеца ми чворест!

05.09.2010