Инстинкт за обич

Автор: viadolorosa
Дата: 24.06.2010 @ 12:32:22
Раздел: Избрано проза


Толкова го обича, че и идва да реве на глас. Държи го в ръцете си, притиска го силно до гърдите си и сърцето и се къса на парчета. Той все още диша. Все още е жив. Бори се, доколкото му стигат малките сили. Очите му са притворени, клепачите леко потрепват, а душата му плува между съня и треската, между деня и нощта, между смъртта и живота.
Съмва се. Прашасалият болничен прозорец започва да просветва. Дъждовният силует на ноемврийска София постепенно изплува изпод здрача и тежкия смог. По коридора отекват ритмични стъпки. Отнякъде се чува детско стенание. Отделението се събужда от задължителните часове нощен покой. Десет часа тъмнина, неподвижност и широко отворени очи..

Откакто е родила не е спала нормално. Главата и е като напомпана с въздух, очите глождят пресъхнали и опустошени. Това е първото и дете. Десет години го чака да дойде на белия свят. Не можеше да зачене, не можеше да задържи. Два пъти пометна, на третия успя.

Роди трудно, както е заръчано в Библията. Животинска болка, страх и мъчилище. Не умря, въпреки, че на косъм се размина. Измъкна се жива, но разкъсана, насинена, обезкървена и полуослепяла. “Нищо, каза си, заслужаваше си”. Беше истински щастлива..

После дойде любовта. Различна. Не като тази с мъжете. Любов родена в болезнено набъбналите гърди от кресливите звуци. Миришеше на мляко и кисела кафява каша, болеше, изсмукваше, обсебваше, обръщаше света надолу с главата. Тази любов щеше да е вечна и нямаше да си отиде. Никога нямаше да свърши. Така и се струва.

Стъпките в коридора стават още по-отчетливи. Приближават. После вратата се отваря и в стаята нахлува като вихрушка дълга Руса коса облечена в бяла манта и обута в червени токчета.

- Събуждай се! - гласът и реже като трион и заедно с неоновата светлина прогонва остатъците от здрача.

Тя не се събужда, защото никога не е заспивала. Остава да седи неподвижна върху стола с раздраната тапицерия. Страхува се, че ако се помръдне ще изпусне своята любов, ще изгони без да иска животът, който едвам вибрира между притворените клепачи.

-Защо сте тук? – пита Русата и поглежда бебето без особен ентусиазъм.

- Бронхо-пневмония – отвръща едва, а иска да вие от отчаяние.

- Свали му дрехите, памперсът да остане.

Русата изважда от джоба си миниатюрен стетоскоп и забожда слушалките в ушите си. Затопля за кратко метала с длан, а после го залепва безмилостно в крехките прозрачни гърдички. Заслушва се и става непроницаема, като каменен зид. Малкото криви лице в мъчителна гримаса. Няма въздух да заплаче, няма глас, няма сила. Телцето посинява, гърчи се в конвулсия.

Гняв и омраза пулсират в слепоочията. Тя стиска зъби и умира жива. Готова е да скочи, и да удари Русата, задето причинява хлад и страдание на бебето. Готова е да я убие, да я удуши. Иска да спаси рожбата си... От страданието и от смъртта.

- Оставете го!! То се мъчи!!

- Какво си се развикала. Не чувам никакъв пулс.

Русата е вулгарна. Тя мрази майките. Мрази и децата. Бездетна е, а скоро ще навърши четиридесет. Така се случи. Не можеше да избере най-достойният баща за отроците си. Кандидатите бяха много. Тя беше красива и умна. И все още е. Но какво то това.. Времената станаха трудни, а реалността - непоносима и изкривена.. Жените спряха да раждат. Преходът, беднотията и неизвестното заключиха утробите им за неопределен период от време. Колко ли щеше да продължи това безвремие? Никой ме можеше да каже. Едно цяло поколение бе заплашено да остане без деца. Русата бе от него. Тя почти се беше примирила. Всички правеха така. Всички изчакваха да дойдат по-добрите дни. Раждаха само циганките. Раждаха по много, без да се терзаят за утре и за после, раждаха тук и сега, безконтролно, неосъзнато и безсмислено.

Тази тук не е циганка. Тя е светла, с високо чело, малки стоманени очи и изсечени черти на лицето. Детето е червенокосо и красиво до полуда. Като ренесансово ангелче от картините на Леонардо и Микеланжело. Русата отдавна не е виждала такива хора в отделението. Тя за малко се стъписва но после слага своята диагноза. Тази тук е луда. Само луда жена може да ражда в този невъзможен и мръсен преход. Само луда може да се подчини на инстинкта си и да се продължава по никое време. Изглежда интелигентна, даже образована, може би даже е просветена, а може би е религиозна фанатичка или обезумяла от любов и страст самка. Русата я презира още повече. И странно, в едни кратък миг и...завижда. Завижда и за смелостта и вярата в неясния смисъл на живота.

За миг Русата се чувства виновна. Малкото ще си отиде може би. Предписаният антибиотик от хуманитарните помощи е с изтекъл срок на годност. Русата не може да помогне. Такава е съдбата. Всеки носи живота в ръцете си и на всеки каквото му е присъдено от съдбата. А медицината, тя е само илюзия и заблуда. Русата не вярва в в нейната сила отдавна. Не вярва, откакто познава ограничените и възможности. Вярва само в Бога и в Дявола, но в медицината не. Затова не се натиска да се меси в чужди дела.

- След малко ще дойде шефът. Той ще ти каже...- промърморва.

Русата напъхва стетоскопа обратно в джоба си и без да се сбогува затръшва вратата зад себе си. В коридора отново отекват стъпки от тракащите и токчета. Този път в другата посока. После изчезват...



След 7.00 денят се движи по разписание. Санитарката нахлува в стаите като взводен командир - шумно и настървено. Изтръгва децата от съня и от ръцете на майките им, за да осъществи задължителния ритуал на утринното къпане. Тя пълни мивката със сапунена вода и плацика ужасеното малко същество, докато крясъците му не прегракнат и не притихне сломено.

- Хайде, Майче, събличай го и го давай да го мия!

Тя няма да даде детето си на тази простовата грубиянка. Водата и къпането трябва да бъдат удоволствие, любов и нежност, спомен за уюта на топлата и нежна утроба, а не безцеремонен акт на насилие.

- Аз ще го изкъпя сама..Благодаря за предложението.

- Хайде почвай, аз ще гледам дали го правиш както трябва...

Душата и отново се пълни с гняв, но тя стиска зъби да се овладее. Гласът и е почти спокоен.

- Всъщност....Малкият няма да се къпе днес. Болен е...

- Хе-хе! Ами тук всички са болни. Нали затова са дошли. Здрави деца не приемаме. Но всички задължително се къпят. Иначе се вмирисват.

Всъщност ...Вмирисват се майките, а не бебетата. Вмирисват се от лошата хигиена, от липсата на баня и легло, от накъсаната дрямка на стола или на пода. Вмирисват се от стрес, недоспиване, недояждане и панически страх, че смъртта ще им открадне любовта. Те са неканени и нежелани тук - врагове на персонала, замърсители, смутители, досадно присъствие, ненужни обекти. Някога входът за майките бе строго забранен. Такъв беше редът на социализма. Сега е малко по-човешко, но много по-мизерно. Щом имат сили, нерви и издържливост нека да стоят, да бдят, да се грижат за децата си, да ги прегръщат, да ги кърмят и да им преливат оздравителна енергия. Персоналът и без това няма сили, няма капацитет и желание за такива неща....

На входа на отделението виси дълъг списък с правила. През ред пише “майките да не пречат” Да не пречат на височайшия персонал, да не пречат на децата си, да не пречат на спокойствието, на реда, на хигиената, на важното лечение, на неизбежното напрежение и международното положение! И тя наистина пречи. Стиска малкото и не го дава на грубиянката.

- Нека поне го претегля. Може би е отслабнал, щом не иска да се храни.

Тя го слага полека на кантара за зарзават. Поглежда стрелката. Между веждите и се е врязала дълбока отвесна бръчка. Вдига очи, за да види къде е спряла стрелката.

- Четири килограма с мокри гащи – коментира грубиянката с насмешка – Дребосъче и половина.

Отслабнал е. Изгубил е почти половин килограм. Бръчката между веждите се врязва още по-дълбоко. Четири килограма живот. Още е тук и се бори оставен на себе си и на майчинската любов. Тя протяга ръцете си, за да го гушне отново.

Отново става тихо, но за кратко. Като затишие пред буря.

Едва сега забелязва, че стените на стаята са стъклени. Фокусира погледа си върху гладката прозрачна повърхност. Сърнички и пеперуди със зловещи очи са изрисувани безразборно с кални неясни цветове. Те са страшни, грозни и безформени. Дали са направени, за да плашат децата или може би да прикрият полепналата мръсотия по стъклената стена.

Зад стъклото някой се движи. Млада черноока жена с разрошени коси и сенки под очите се надвесва над олющеното метално креватче и съзерцава неотлъчно една малка полужива кукла.. В главата на детето е забоден огромен бял абокат. Ръката му е превързана с бинт за масивна дървена шина, за да стои обездвижена. От нея се точи маркуч към банката с глюкоза, която виси до леглото. Това ще да е инфузията! Спасителната инфузия! Детето изглежда като същество от друга планета, като бутафорен ефект от космически екшън, обречен на деструкция.

Тихо, на ум тя благодари на съдбата, че нейното червенокосо се справя само, без маркучи, без банки с глюкоза, без игли забодени в главата. Винаги има и по-лошо.

Тя среща погледа на Чернооката, но не може да го издържи. Свежда глава надолу и замира

Спокойствието си отива внезапно, както е дошло. В стаята нахлува ято бели престилки. Водачът на ятото е възрастен, слаб, изпит и дългокрак като щъркел. Той носи старинна докторска чанта, като тази на доктор Ох Боли. Отваря я и вади стетоскоп..

- Я да го видим този юнак...Какво му има?

- Бронхо-пневмония – прошепва тя едва, а сърцето и тупти в съмнение.

- Бронхо пневмония?

Водачът оглежда червенокосото с научен интерес, обръща го на всички страни, отваря миниатюрните му ушички, опитва се да проникне с дървената плоска клечка в малката свита на пъпка розова устичка, прослушва прозрачните бели гърдички, чува малкото забързано сърчице, ритъма на въздушните вълни...Вдишване и издишване, вдишване и издишване, вдишваше... Шшшшшт! Ятото стои тихо и мирно, старае се да не пречи на своя Водач. А после всички със затаен дъх чакат неоспоримата присъда.

- Нищо му няма! Кой ви каза, че има бронхо-пневмонияІ

- Кварталната лекарка.

- И защо е решила, че има бронхо-пневмония?

- Не знам...

- Това бебе е просто настинало, нищо повече.. Малко парацетамол.. Повечко силна храна, лечебна Хумана. Кърмиш ли?

- Да.

- Ще дохранваш. Я, каква си слабичка! Такъв юнак не може да се наяде като хората. Дохранване! – щрака с пръсти Водачът и сестрата старателно записва нареждането му в тефтера си...

- Той пие антибиотик.

- Това не е храна, но да пие профилактично. Няма лошо! Че току виж тук при нас пипнал някаква зараза. Пълно е с болни деца.. А той...нищо му няма... Но я...

Водачът се замисля. Отваря папмерса, оглежда какво е скрито там. Малкото като моливче пишленце е натикано в стъклена бутилка залепена грубиянски с лейкопласт за нежната розова кожичка.

- Какво показва урината?

- Нищо.

- Абе, що не му пуснете една кръвна картина! Много е блед и даже е жълт. Май има анемия, а може би и левкемия...Ти някакви заболявания на кръвта имаш ли?

- Не.

- А мъжът ти?

- Не.

- Но може би имате кръвна несъвместимост... Я, им пуснете и на двамата родители по една кръвна проба.

Сестрата пише като умопобъркана в тефтера, не може да насмогне на скоростта...

- Освен това...хм...- Водачът мисли интензивно как да формулира находката си – Да! Очите му са дръпнати настрани и май има Даун синдром. Монголоизъм се нарича още. Чувала ли си за това заболяване, за този генетичен дефект?

Тя е онемяла и не може да отвърне адекватно. Дали е чувала. Разбира се...Чувала е. Чела е. Виждала е. Знае. Нова вълна на отчаяние я връхлита с още по-голяма сила Точно на нея ли трябваше сега да и се случи това нещастие. Нали дойдоха тук с бронхопневмония, а сега кръвна несъвместимост, левкемия , синдром на Даун. Нали в родилния дом всичко беше наред. Нали го гледаха педиатри, акушерки, гинеколози...

- Още кръвни проби за генетичен дефект...- нарежда Водачът

Той е в стихията си, направил е грандиозни разкрития. При него диагнозите и хипотезите вървят в едър мащаб. Той не е обикновен, а главен лекар, затова няма време да се занимава с някакви си безобидни настинки, безнадеждни бронхо-пневмонии, запечени и разхлабени стомаси. Баналните истории са за простите колеги. Той заслужава нещо неконвенционално, рядко и безпрецедентно, нещо от сферата на науката, патологията и сензацията.

- Действайте!

Водачът отлита с ятото си без да се сбогува, както правят всички в тази болница..

Тя е обляна в сълзи и ридания и нищо на света не може да я утеши. Малкото плаче с нея, силно и вресливо. Дере се направо.. Откъде се взе внезапно тази сила? Гърдите и са набъбнали болезнено, ще се пръснат. Млякото тече през блузата и. Може би малкото е гладно...И тя е гладна. Не е сложила нищо в устата си от вчера сутринта.

В коридора е тихо и празно. В тоалетната е мокро и мръсно. В банята – вход за майки забранен.

- Ти нова ли си тук? – пита една изрусена циганка, която едва ли е на повече от шестнайсет.

- От вчера вечерта . А ти?

- Вече сме цяла седмица тук . Малкото е болно. Бронхопневмония. Второ дете ми е. Предишното умря. Беше на пет месеца. Но сега... няма да умре. На вземи...

- Какво е това?

- Овесени ядки. Сигурно си гладна. Останаха ми в повече. Тук майките трябва да си носят храна.

Малкото спи успокоено. Дишането му е ритмично. По челцето блестят като роса дребни капчици пот. Тя въздиша. Утре ще си тръгнат оттук. Вече се е подписала. Отказала е кръвните проби - изследванията за левкемия, кръвна несъвместимост и Даун. Тя не вярва на Водача, не вярва на Русата, не вярва на Простоватата грубиянка. Коремът и се свива на топка от мисълта, че може да остане тук още ден, час и даже секунда. Тя иска у дома. Там е уютно, защитено и сигурно. Само у дома малкото ще оцелее, ще оздравее, ще порасне голямо. То ще отвори очи, ще и се усмихне за първи път, ще и дари вярата. Вярата в себе си. Тя ще повярва в могъществото на майчинския инстинкт, вълшебството и целебната енергия на майчиното мляко. То ще живее, няма да умре. Тя ще съпътства живота му, докато може и докато трябва... А преходът, сивотата и безвремието ще свършат. Скоро ще свършат. И ще дойдат ведри дни и безкрайна любов.


Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=126977