ХуЛите - Човекът от бялата стая

...

/непосветено/

Обикновено напускам читалнята, когато започнат да гасят лампите. Тогава идва администраторката и вежливо ми обяснява, че времето е изтекло и трябва да затварят. Това се повтаря всяка вечер, с изключение неделята, когато библиотеката не работи. Администраторката е наясно и не ми се сърди, че забравям да си тръгна. Те по принцип ми имат респект и причините не ми са известни, но обикновено се стараят да стоят по-настрана от мен; отдавна съм го забелязал. Аз съм от категорията четящи и това, че странят от мен е дребна подробност; идвам тук, за да чета книги. Само това правя и то ми е достатъчно. През ръцете ми са минали безброй томове; няма начин да ги помня всички, но е най-малко рекорд на Гинес, защото, ако имаше Господ, вероятно би изритал поне половината автори от рая по чисто санитарни съображения. Предпочитам да съм добър читател, отколкото лош автор, макар че напоследък пропорцията се измени тотално в полза на последните – тоест – авторите станаха повече от читателите. Имам възможност да се изявя на това поприще и го правя без видим финансов проблем; поне този въпрос съм решил по подходящ начин. Чета всичко, каквото ми падне, дори понякога безумно слаби текстове и, което е най-безобразно, помня доста от тях, поради което в главата ми непрекъснато бръмчат всевъзможни бисери на глупостта. Но като тематика имам предпочитание към художествената литература, вероятно защото тя ми е най-непонятна. Понякога дори и стихове чета, макар че там проблемът с тяхната стойност е твърде очеваден. Според скромното ми мнение, поезията трябва да е или върхова или просто никаква; не може да има златна среда, само защото някой не успява да озапти собствените си графомански нагони, камо ли подобни неща да се публикуват и излагат по витрините на книжарниците. За съжаление, самите автори не са в състояние да направят реална преценка и в този смисъл собствените им работи по правило им изглеждат едва ли не най-добрите, а те самите – непризнати гении. Всъщност, аз като страничен наблюдател констатирам, че истината е твърде нерадостна – тоест – добрите неща са отчайващо малко и всичко останало е просто хабене на хартия. Но дори и да го кажа високо, дори пред цялата пишеща кохорта, няма кой да чуе; понякога за истината сме невероятно глухи, поради което не го казвам.
Какво става в библиотеката ли? Естествено, че не става нищо интересно. Обикновено салонът е празен; има само няколко заклети читатели, които присъстват неизменно и предпочитат конкретна тема. Разбира се, познавам ги по физиономии, но имената им не зная и никога не съм се опитвал да узная. Това тук не е прието и се игнорира с необходимата сериозност. Всеки е сам със себе си и с книгата.
По принцип, не ме интересува какво четат другите; никога не съм проявявал любопитство и винаги последен научавам новостите. Какви са те и кои са те – също не ме интересува. Тук всеки си е изработил система за неприкосновеност и аз - също.
Но въпреки, че не осъществявам контакти, наскоро забелязах, че една от постоянно присъстващите личности напоследък прекрати посещенията си и мястото и от другата страна на залата непрекъснато остава празно. Това ми направи впечатление, защото беше много красива и много сериозна жена; открих, че умее да се усмихва съвсем сериозно и това е една усмивка вътре в себе си. Обикновено успявам да не пропусна подробности от такъв характер, въпреки че в тази стерилна среда самотата е утвърдена категория и проблемите на онзи другия никак не са важни. Естествено, не съм се опитвал да я заговарям, но впоследствие, все пак, научих името и. То стана случайно, когато тя ми се усмихна от кориците на една книга с поезия; видях избеляла, но доста добра фотография. Оказа се, че е поетеса, дори доста известна и поезията и – никак не случайна – се отличава със странна – почти неистова меланхолия, доколкото може да се употреби подобен израз в подобен момент. Интересно защо някак съвсем нелепо ми се втълпи думата меланхолия и подхвърлих неистова, защото не мога да измисля друго определение. Тези стихове се отличават с нещо странно. Все не успявам да ги прочета докрай с необходимото внимание. Някак си не е възможно да постигна това и закъсвам на много места; трудно ми е да премина през конкретен стих, без да се наложи да прекъсна, за да си поема глътка въздух. Определено не ми достига въздух в боравенето с тях и май нещо ми липсва. Те ми действат задушаващо и се чувствам като риба на сухо; нямам представа защо. В тези редове – по-скоро междуредията – е попила толкова много тъга, че не мога да я побера в себе си и тя се опитва да изкочи в пространството под формата на тишина или свръхнова.
Усмивката и е също така загадъчна и също така меланхолична, макар от избеляла фотография. В някаква инфантилна нагласа имам усещането, че е предназначена за мен и иска да ми каже нещо сега или в друго прераждане, защото не е възможно да се скрие вечно тайната на подобна усмивка. Така или иначе в залата за четене са недопустими диалози от подобен характер /тук винаги витаят множество отложени диалози/, поради което явно са предназначени за следващо прераждане или може би по-следващо. Те се случват някак инцидентно; нощем се разхождат из съня ми, чукат по вратата на другата стая, тълпят се по коридорите и въздухът е пропит от отдалечавания, но това няма нищо общо с книгата и стиховете.
Тогава осъзнавам, че по непонятни причини, все по-често поглеждам към празния стол от другата страна на залата, имам дори усещането, че откривам там следа от присъствие и все по-често очаквам да се появи някой на вратата – някой, който не се появява. Необяснимо защо тя е започнала да ми липсва и тази липса се натрупва все повече – в унисон с натрупването на безнадеждност, когато се опитвам да преодолея поредния стих, без да извикам от болка. Употребих думата „преодолея”, защото това наистина е едно преодоляване – стъпка по стъпка, буква по буква – все така бавно, все така задушаващо; някой зъзне в междуредията, някой наднича от фотографията, някой пее или плаче с онази същата усмивка, съпровождаща всички сбогувания по света; някой блъска по клавиатурата на една кънтяща непробудност. Съзнанието за натрупваща се липса става все по-отчетливо, особено нощем, когато се събуждам с вик – все така спящ и все така непосилно буден – и онзи другия в мен повтаря до полуда внезапно изскочил от редовете стих, а усмивката наднича в мислите ми, отдалечавайки се сонатено в едно отдалечаващо се ехо и парчета от мъгла, скитащи сред тишината; нямам представа на какво се дължи тази лудост, но мисля, че не съм луд.
Понеже от тази страна на битието явно нищо не може да се случи, се опитвам да разкажа това, което не се е случило. Само по себе си то е непосилна задача, но всеки пребиваващ зад бариерата знае как се прави или по-скоро – как не се прави. Пътувайки из вселените на нейната поезия, разбирам че тя ме е търсила, защото намирам следи от присъствието си между звездите, но няма как да ме види, когато съм на две крачки и това е понятно. Винаги съм бил наясно, че преодоляването на тези две крачки е по-трудно от светлинните години на въображаемите ми вселени и в този смисъл космическата тишина е по-дълбока в дистанцията на неказаните думи, защото последните две крачки са осеяни със Сатурнови дупки.
Сега, когато я няма, е много лесно да разговарям с нея, защото репликите изскачат между редовете и ми е ясен смисълът на подобен диалог. Смисълът е такъв, че няма никакъв смисъл и разговорът се превръща в разговор със себе си, тъй като това е единственото решение, което не може да бъде отказано.
Тръгвам към нея по пътя на най-малкото съпротивление /винаги съм предпочитал този маршрут/ и преодолявам с лекота светлинните години на всяка невъзможна близост. Разбира се, достъпът е чисто физически, защото въображението рисува предимно физически достъпи, които нямат аналози на друга територия и няма нищо по-естествено от това да протегнеш ръка и да прокараш длан най-напред по косите, после по лицето, по раменете и после навсякъде, и после единствено, където съществуват оазиси от топлина и жажда. Защото сега, когато я няма, я виждам и откривам, че косите и са тъмни /невероятно е това море от тишина/ и се спускат облачно върху раменете, а очите – също така тъмни и в тях е събрана цялата необятност на всяка самотна разходка; нямам представа защо чак сега успявам да го проумея. Намирам я често седнала край някой вир – разговаряща с рибите и птиците и виждам всички риби, плуващи към нея на разстояние една непротегната длан и всички отлитащи птици, които никога няма да се завърнат. Превръщам тишината в непротегната длан и липсите в риби, защото странен е този диалог по пътя на най-малкото съпротивление в дистанцията на всяка Сатурнова обреченост, където присъствам неизменно – забравил да направи последната крачка.
Понеже в рамките на това битие диалогът явно не може да се състои /откривам този факт в писъка на отлитащите птици/, се налага да отложа епизода с протегнатата длан за следващо прераждане и вдигам бариерата между себе си и оставащата крачка, с ясното съзнание, че никога няма да бъде направена, защото всички пропуснати крачки са придружени от една тъжна бариера.
Винаги съм знаел, че тя е много самотна, но едва сега го откривам; тази самота постига своята необятност в неистовия копнеж на вселената, където всеки стих е вик на птица и са изравнени всички липси; висят в пространството едни сбогуващи се ръце, които не мога да достигна. Понякога нощем я откривам по улиците – чезнеща зад всеки ъгъл – несъмнено е била тя и несъмнено е търсела мен или може би ме е очаквала, без да знае, че съм съвсем близо. Не съм наясно защо си въобразявам подобна възможност – непременно касаеща моята персона и непременно по този начин; може би, защото бе споменато в стиховете, където съм припознат като ползващ приоритетите на някой, който винаги го няма и наистина се чудя дали съм тук или ме няма; може би трябва да се потърся. Чета халюцинирайки, вървя халюцинирайки и помня тези стихове наизуст; чувам в сънищата си музика, която кънти отвътре с потресающа яснота и правя безуспешни опити да запиша нещо, което е останало от нея. Само че нищо не е останало.
Преминавам през стиховете още веднъж и още, и пак; гася Персидите от тишина, преди да са докоснали петолинията и същевременно установявам, че това не може да бъде класика, защото изскача извън каноните на установената класика; тук всяка строфа е кинжал в сърцето.
Привечер в читалнята е особено тихо. В повечето случаи читателите са си заминали и в повечето случаи оставам сам. Чета отново стиховете – напоследък само тях – и разговарям с кривото огледало на отражението си. Разбира се, този разговор е между глухонеми и не може да бъде регистриран със звукозаписна апаратура, защото няма звуков аналог. Чувам го само аз – вътре в себе си – освен ако не е осъществена телепатична връзка към друга галактика, за което нямам подходяща информация. Разговорът със себе си съдържа безспорното преимущество, че няма кой да те репликира и можеш дори да се обясниш в любов /не на себе си/, без да получиш отказ. Използвам неизменно това преимущество, не защото съм хукнал да се обяснявам в любов, но и защото дори да го направя, обектът би трябвало да бъде с облачно тъмни очи и да ме гледа от някакъв екран с безумни небеса.
Това щях да и кажа, ако можех да я видя отново. Само че не мога.
Аз съм обикновен читател от една полутъмна читалня и обичам да разговарям с криви огледала. Това ми се отдава безпроблемно за сметка на натрупаните дистанции, които съхранявам в отделна папка. Липсата и не е нещо озадачаващо и аз го приемам като даденост – съвсем естествена липса като всички естествени липси по света.
Понякога я откривам сред небесата на едни виртуални вселени, където има пустини без оазиси и оазиси без топлина. Зная го и уважавам всички мнения по въпроса. Напоследък монтираха компютри в залата и подобни контакти се оказаха възможни. Името и изплува на дъното на монитора, заедно с всички галактики, които е пребродила, за да ме открие. Безспорно е жива и пребивава реално някъде, където не бих могъл да имам достъп. Тя е, може би, близо; виждам сянката и около себе си, но нямам представа защо не ми се обажда. И не искам да имам представа – вече не.
Последните и стихове, които изпълват монитора вече не са нейни. И самата тя – вече не е тя. Последните и стихове носят усещането за една затихваща уседналост. Това го установявам все по-ясно и се сещам за причините. Причините са тези, че тя вече ме е намерила и следователно не съм и нужен – тоест – аз съм този, който съм никой. Намерила ме е в такъв момент, когато този аз явно не съм аз, но попадайки на същото място, тя е щастлива, което е необходимо и достатъчно и всички пълнолуния на света угасват в съня на мигриращите риби. Учудващо защо стиховете, лишени от болка, губят своята стойност или само на мен така ми се струва. Те витаят в някаква лъчезарна посредственост, където моето присъствие, макар и чуждо, се изявява в наличието на очакваща къща, софра, градинка с цветя и пеперудено ухаещи поляни. В такива моменти ми се иска да се скрия от себе си и се скривам. Предпочитам да потъна в полумрака на библиотечната зала, където всеки детайл ми е познат и всеки ъгъл си има паяк. Понеже, за да се осъществи следващо прераждане е нужно да се прекрати настоящото /така е реализиран проекта с биоматерията/ и това е работа на онзи горе, решавам, че е необходимо да не губя повече време. Заличаването на спомена от настоящето не е проблем, тъй като не разполагам нито с настояще, нито със спомен. Дори не е от значение следващата форма: хомо или паяк, или влечуго, но е от значение дали ще успея да я срещна там, независимо под каква форма. Ето – тази неяснота е дразнеща, поради което отлагам експеримента; все пак бих предпочел тя да не се променя. Не мога да си я представя без този залез в очите, когато записва нещо в тетрадката и няма как да я заменя с друго, което не познавам. Дилемата е трудна и вероятно трябва да разговарям с нея; това е нужно, понеже е невъзможно. Тъжен е тоя диалог с някой, който го няма; мисля, че не сънувам и би трябвало да съм някой, който е тук. Понякога ми се струва, че изобщо не я е имало на света и онази сянка от другата страна е изскочила от някой пожълтял том на Данте. Опитвам се да се добера до истината. Седя сам – втренчен в междуредията и си измислям измислици.
Този шепот на тишината не е тя. Усмивката в монитора не е тя. Мястото от другата страна е празно и празни са всички следобедни очаквания.
Понеже ми се иска да изхвърля пред прозореца всички книги и всичко, което ме свързва с тези напразни очаквания, правя точно обратното – сядам и вземам първия попаднал ми том. Правя го, за да не изхвърлям и себе си.
Естествено – пак стихове и пак – тя.
Не мога да я позная; друга е. Аз също съм друг.
Присъствам на раждането на вселената и акуширам добросъвестно, поради което това раждане е ненормално, както и всички следващи раждания – резултат от моята добросъвестност. Обръщам вселената по гръб, понеже вселената ражда себе си и запрятам ръкави. Отрочето се оказва урод; виждам хилещата се глава на Озимандиас* и Шели е на кръста, а Пилат забравя да си измие ръцете. Големият взрив явно не се е състоял под моя режисура и Господ е откраднал сценария. Според мен разбягващите се галактики трябва да са приближаващи се галактики; това е особено важно, предлагам да се състои в следващите няколко еона и възнамерявам да участвам като главен консултант, понеже съм специалист по програмиране на Сатурнови дупки. Премествам Олимп на това място и установявам диспечерски пункт.
Тя вече е тук – от другата страна на залата и някой трябва да изсвири Одата на радостта, понеже всички музиканти са перманентно глухи. Тя прави решаващата крачка и мога да и дам роля за следващия сценарий.
Продължавам да мисля по въпроса.

* Гротеска на Пърси Бис Шели