ХуЛите - Видовден

Не свършиха ли черни дни, България?
Не свършиха ли мъки и тегло?
Аз пак наметнал съм балтона, стария –
домашното ми, зимно облекло.

Пестя за ток, вода... и свое жилище.
Пестя от залъка; и без това – горчив.
Пестя за свое, ново светло бъдеще,
в което бих живял, ако съм жив.

Какъв ли цвят орисници-управници
проклеха теб, орисаха и мен,
да се боричкаме, като удавници
за хляба свой... и утрешния ден.

Престиж и гордост вече изоставили
пълзим по европейския си път...
Разграбват теб, а мен са ме забравили
до изборите – следващия път.

Не искам да ни хранят като кучета!
Не искам син, сред вълци – единак!
Не искам русолявите ми внучета
на чужда воля да робуват пак!

Не искам! Аз – не моля! Аз – не искам,
Родино моя скътана до мен –
аз пак, език зад зъбите да стискам,
а ти – да чакаш своя Видовден!