ХуЛите - Катастрофа

Разбираш, че е било неизбежно чак, когато всичко свърши. Свърши неочаквано. Като отгърната поредна страница от някоя книга, която се оказва празна, бездушно бяла от горе до долу.
Историята, която си чел до преди секунда рязко е пръкъснала и те е оставила безпомощен и разочарован. Най-страшният миг да осъзнаеш, че нямаш въображение. И че си зависим от света такъв, какъвто са го създали хората преди теб. И без твое участие. Дори без да те питат. Катастрофа. Колата, понесена от силата на удара, спира с угаснал двигател по средата на шосето, а ти още не си осъзнал какво се е случило. Кракът ти е върху педала на газта, дясната ръка върху скоростния лост и за миг, докато автомобилът още не е спрял, си мислиш, че управляваш неизвестното, че все още имаш власт над този свят, дори когато всички мотори край теб замлъкнат. Пред теб, почти по осевата линия на пътя една откъснала се автомобилна гума се търкаля, прави лек завой, сякаш се колебае дали да продължи, може би се оглежда, си мислиш, изчаква да усети тежестта на автомобила, на който е принадлежала, задържа се още миг права и неподвижна, отказва се и пада. Машината, която си управлявал до преди секунда също замръзва на място. За миг ти се струва, че чуваш само дишането си. Въздушната струя минава през ноздрите и трахеята, и заглъхва в гърдите. Обръщаш се назад, много бавно, погледът ти отчита пейзажа, спускащия се здрач, някаква зацапана неонова табела, на която мъгливо мига надпис „Мotel”, окапали дървета с последни жълти листа по криви клони, и накрая той, другият автомобил, смачкан и обезформен, без предна гума и стряскащо червен, като че ли от него блика кръв. Поемаш дъх, и няма как, налага се да излезеш. Да се спуснеш на помощ, да извършиш всичко онова, което се очаква от теб в такъв момент. Виновно вдигане на рамене, печална физиономия, някакво хаотично суетене, малко мъжество, ако се налага да помогнеш, малко кавалерство, ако се налага да отстъпваш. Докато откопчаваш колана и дългото му гъвкаво тяло отпуска хватката от корема и гърдите ти, с периферното си зрение улавяш някаква фигура да се приближава към теб. Вдигаш поглед и първото, което виждаш е колан върху захабени дънки, после карирана риза, жълтеникава кожа и едни мънички очи, които те наблюдават внимателно през натежали клепачи. Мъжът изглежда спокоен, вероятно си е отдъхнал, че те намира жив и ти излизаш, изправяш се на омекналите си крака пред него и чуваш, някак прекалено рязко, гласът ти изрича „Съжалявам”. Знаеш, че ударът е по твоя вина и да, трябва да го направиш, да се извиниш. Извинявай, казваш, не те видях, бях се разсеял. Нищо, чуваш меко да казва другият и се чудеш дали правилно си го усетил. Примирен ли е? Или това е затишие преди ярост? Мъжът те оглежда, а и ти него. Погледите се пресичат така, както се срещат фарове на насрещно движещи се автомобили. Сега един от двамата трябва да намали, пръв да включи късите светлини и после двамата да продължат всеки в противоположна посока. Мъжът отсреща първи се отказва, отстъпва назад, рови в джоба си и вади мобилен апарат. Не чуваш какво изрича, но вече си се представяш заобиколен от много мъже, почти можеш да усетиш миризмата на надмощие, което те разстилат над безмощното ти тяло, ударите на юмруците им, обувките, които те ще впият в корема ти, докато ти храчиш върху прашния асфалт слюнка, лимфа и кръв. Правиш се, че търсиш нещо в жабката на колата, и за първи път съжаляваш, че нямаш мобилен телефон. И че именно сега би искал да бъдеш открит. Докато си още прав, с всичките си зъби, и жив. Мъжът се отдалечава от теб и виждаш как във въздуха проблясва пламъчето на запалена от него цигара. Почти с дробовете си усещаш отровния, но толкова сладък дъх на тютюна и ти се струва, че можеш да разпознаш марката, нищо, че от години вече не пушиш. Шосето е осеяно с малки стъкълца, които проблясват от светлините на преминаващите коли. Чуваш звука на мястото, профучаващите автомобили, сцеплението на гумите с грапавините на пътя, отхвръкващите камъчета, вятъра, който някъде се опитва да затвори или отвори някаква врата и тя се съпротивлява ожесточено скърцайки. Едва сега усещаш колко е студено. Дори небето, в края му, там където пътят вече не се вижда и разцепва пейзажа на две, е червеникаво с перести, сякаш настръхнали облаци, зад които пробиват първите звезди.
Приближаваш се към мъжа и знаеш, че е по-скоро от страх. Ако позволиш на някой прекалено дълго да те гледа, да те усети, да види цвета на кожата ти, на очите и устните, ако му позволиш да влезе в пространството ти, по-скоро ако го допуснеш там, то тогава е много по-малко вероятно да стенеш негова жертва. Мъжът е седнал в тревата, захапал е някаква сламка и продължава да те гледа иззад тежките си клепачи. Докато пристъпваш към него, чувстваш пулса си, ударите на сърцето, учестенето дишане и макар да не искаш да повярваш, но все пак те е страх. Страхът пълзи по кожата ти, по мускулите на лицето, клепачът ти потрепва, коленете едва те държат. Опитваш се да си спомниш кога за последен път си бил удрян, но притеснението ти е толкова голямо, че не можеш да извадиш никакъв образ от спомените. Виждаш само някакъв училищен двор, желязната решетка на оградата, почти можеш да усетиш вкуса на пясък в устата си, примесена с кръв, но лицето на нападателя го няма. Помниш оттока, който се появи по-късно, лилавозеленикавия цвят на кожата, когато подутината започна да се разнася, но не и причината за тях. Нито глас, нито присъствие, нито лице, нищо.
Гледаш лицето на мъжа настойчиво. Косата му е по-скоро русолява, казваш си, сякаш конструираш фоторобот на престъпник, очите зеленикави или поне много, много светли, носът е широк, кожата бяла, ръст около метър и 80, без белези по лицето, с леко набола брада. И изведнъж ти става смешно, тръскаш глава, за да разсееш нелепата фантазия, но очите ти продължават да са приковани в него.
Искаш ли да запалиш, те пита мъжът. И ти кимваш отсечено и посягаш към кутията, която той насочва към теб. Върху нея пише „Dunhill” и не заради марката, а просто усещането - тази есен на това кръстовище, този сблъсък, от който и двамата излязоха живи, пейзажът, озвучен от далечния звук на прискърцваща врата, ти напомнят на филм. Но този път вместо да притваряш очи в киносалона и да се унасяш във видения какво би направил, ако си част от действието, вече си преминал отвъд, станал си част от героите, и завръзката, кулминацията и развръзката зависят изцяло от теб. Поне в периметъра на моята роля, казваш си миг по-късно. И отново те обзема паника, имаш чувството, че ще се сринеш – ей така, докато привидно спокоен все още стоиш прав пред този мъж, почти в края на тази неочаквана среща.
Чуваш звук на двигател и двамата едновременно извръщате очи. В тъмното не можеш да видиш цвета на автомобила, но почти усещаш миризмата на цигари, която се носи от купето, когато вратата на шофьора се отваря. Някаква сянка се насочва към вас, виждаш, че това е мъж по осанката, ръста, походката. Леко отпуснат, със свити рамене и някак небрежен с ръце в джобовете. Русият мъж със зелените очи се изправя и тръгва към фигурата, а ти продължаваш да висиш нелепо отстрани без да помръднеш.
Двама си, мислиш си. Няма да е толкова страшно. А може и да не успеят. А ако реша да избягам? Да хукна покрай табелата, на която пише „Motel”, без наоколо да се виждат сгради и вляза в полето с високите изсъхнали треви, може и да не успеят да ме настигнат. Имам бързи крака, издържам на дълги разстояния.
Гласовете на мъжете звучат глухо и далечно, русият сякаш сочи с глава в твоята посока. Новодошлият също пали цигара, тръгва към теб и в мига, когато вече си готов да си плюеш на петите, виждаш, че траекторията му се променя и той се насочва към червения автомобил. Оглежда пораженията, като че ли леко цъка с език, издишва силно дима от цигарата.
И тогава виждаш спасителните примигващи сини светлини на полицейската кола, която бавно приближава и спира почти до теб. Двама мъже с униформи слизат и преди да започне обичайното суетене с попълване на документи и уреждане на формалности, изведнъж, като пробуден от кошмар, усещаш огромното пространство край теб.
И внезапно отърсил се от всичко започваш да се въртиш с широко разтворени ръце, докато ти се завие свят. Край теб профучават светлини от фарове, шум от двигатели, някакъв далечен лай на куче, гласовете на полицаите, които чуваш като през тръба, стъпки, и всичко това бясно се слива в едно, а ти продължаваш да се въртиш с широко разтворени ръце, и скоростта става все по-висока и все по-висока. Ти си център на тази вселена – катастрофата, кръстовището, дърветата, тревите, табелката, на която пише „Motel”, камъчетата върху шосето, бялата непрекъсната линия в средата, полицейската кола със сините си светлини, всичко се слива в едно наелектризирано кълбо, което танцува заедно с теб и вятъра, който студено се впива в кожата ти. Всичко се плеплита едно в друго, вкопчва, излива едно в друго, преобразява едно в друго в този бесен въртеж, носен единствено от силата на краката ти. Празното пространство се изпълва сякаш с всичко, и всичко едновременно с това е и празно, и пълно, и необятно. В ушите ти кънти, а цветовете наоколо омесват неон с индиго, златно и тъма, докато съвсем ти прилошее и две двойки ръце не се вкопчат в теб, за да те спрат. Чувстваш се замаян, държиш очите си затворени и се опитваш да запазиш равновесие, някой те държи здраво, за да не залитнеш и те поставя да седнеш.
Той трепери, чуваш отдалеч някакъв непознат и загрижен глас. И чувстваш, че бузите ти са мокри, сякаш лепнат. Отваряш очи, поглеждаш нагоре към потъмнялото небе, присвиваш очи и ги усещаш. Първите капки... Дъжд.