ХуЛите - История за поета, който не беше пират

І.
Признах си колко ме боли,
щом проговарят сенките на оживели нощи.
Те ме множат...
раздират мисълта, прогарят очните дъна:
небе от пепел,
мъгла с проекция на връх...

Дълго не разбирах,
че това пътуване е смърт
- избрана смърт.
„Летящият холандец” е на път –
пращи от стока: хора – сенки,
но търси екипаж;
днес никой не ламти за абордаж.

А фрегатата ни вече диша:
за плячка,
за преполовена суша,
с преобърната душа
и с половин хриле...
Подписва се под правилата
на Бермудското море –
да ни изпита.

Истините са живот
по-бързо тленен.

Няма радост, няма светлина –
фарватерът е диря на акула.

ІІ.
В дяволския лунапарк
Идваме по собствена присъда –
налудничава, проста:
за шивач на приказки и обущар на думи
се иска членоразделно слово.
Малцина знаят, че избират –
жив или доволен,
слаб или преситен,
зрящ или продаден
за венеца от хартия.

Маскарадът обикаля
като проказа
палуби, каюти, трюма...
- всеки кряска, гъгне, шушне, мрънка
своята членоразделна мъка.

Но Друг
пълни глинените плочки
с новия завет
и ги заравя.
Оттогава всяка нощ шептя:
„Някой търси екипаж...
От дявола не ме е страх,
защото имам много да му кажа.”

ІІІ.
Крепостта на нашите души
е свършила запасите от сол
и тръгва да суши морета.
...Колко остро бият рибите опашки
по палубата на душите ни
и как пробождат люспите им – вадят нокти,
за да признаем бързо кой ни прати
да отровим истинската смърт с подобие.
О, колко бавно и дежурно се разтварят ножа
и харпуна
да се прицелят безразлично в нас...
Рогато се кикоти някой в тъмното.

В Различното и прицелът е лесен.

А още бяхме мъртви
и не знаехме
каква е разликата
между пустиня и море,
между сол и смелост,
между цел и знаме (с череп).

Викахме, че ни боли,
за да сме повече от призраци.

Пороите измиваха гнусливо
всичко пъстро и щастливо...
А ние тропахме закани в трюма.
въздухът тежеше като котви –
еднопосочни.
А морето е безсолно...

Дори „Летящият холандец” не иска да потъва,
докато ние сме му пристанът.