Момичето с най-красивите очи

Автор: hristam
Дата: 10.10.2009 @ 17:48:40
Раздел: Разкази


Ако трябва да съм искрена, сложих лещите най-вече от суета.
Вярно, очите ми се уморяват при по-голямо натоварване и имам малко над диоптър и половина късогледство, но за целта очилата ми вършеха работа. Рекламата обаче ми се стори интересна, цената - напълно приемлива, а най-вече ми се искаше да видя как бих изглеждала със сини очи. Убедена бях, че съчетанието с тъмната ми коса ще е много удачно.
Свикнах да ги нося и поддържам без никакви проблеми. Наистина беше голямо удобство, мога да кажа, че виждах света по един нов начин и това ме караше да се чувствам чудесно. Но още по-впечатляващо беше това, че и хората наоколо ме виждаха в нова светлина. Не предполагах, че една толкова малка корекция на цвета на очите може да доведе до подобни промени.
Никога не съм имала самочувствието на хубаво момиче, макар да имам приятно излъчване. Просто съм ужасно срамежлива, никога не съм умеела да флиртувам и когато съм привличала нечие внимание повече съм се притеснявала, отколкото ласкаела. Поради тази причина нямах и много приятели - вероятно бях скучна дори на момичетата, с които бях по-близка.
Лещите промениха живота ми драстично.
В началото естествено си мислех, че е заради цвета - този наситен нюанс на синьото наистина правеше погледа ми магнетичен. Доставяше ми огромна наслада да се взирам в огледалото, изглеждах фантастично. Колко нарцистично, мислех си с усмивка, май се влюбвам в самата себе си.
Чак след време започнах да изпитвам някаква неясна тревога. Разбирах, че в това има нещо повече от чисто визуално удовлетворение. Давах си сметка, че започвам да се пристрастявам към усещането за новата си визия, и че това неусетно ме променя.
Въздействието върху околните беше много силно, достатъчен бе само един мой поглед, и виждах как лицата им засияваха. Първоначално се ласкаех с мисълта, че предвизвиквам интерес и възхищение. После забелязах, че се държат като зомбирани. Не можеха да откъснат поглед от очите ми, не чуваха и не виждаха какво става наоколо. Изпадаха в някакво странно състояние на преклонение, като че ли през очите ми се докосваха до една висша сила, която контролираше разума им.
Това е абсурдно, самоубеждавах се, няма как да е възможно подобно нещо. Та това са просто едни цветни лещи, купени от обикновен очен кабинет. На няколко пъти ми мина през ума, че няма да е лошо да отида и да споделя всичко случващо се с офталмолога, от когото ги купих. Но желанието за това като че ли все повече избледняваше, май си търсех извинение да не го направя. Мисля, че беше някакъв подсъзнателен страх. От това, което бих могла да науча, или от това, че магията може да се развали...
Една сутрин все пак си наложих да мина оттам, макар да не бях сигурна дали изобщо ще се реша да вляза. Оказа се, че притесненията ми са били напразни - кабинета изобщо го нямаше, сякаш никога не е съществувал. На негово място понастоящем се намираше невзрачно квартално магазинче, а когато влязох и попитах за очния кабинет, дебелата мустаката продавачка без дори да ме погледне ми съобщи, че имам грешка. Магазинчето си било тук от години, а в квартала никога не е имало подобен кабинет.
- Не може да бъде! - възкликнах несъзнателно, и жената ми хвърли един крайно отегчен поглед. В следващия миг видях как по лицето й плъзва познатото възторжено изражение и побързах да изляза. Истината е, че изпитах огромно облегчение. Липсата на каквато и да било информация за кабинета слагаше край на всичките ми терзания. Какво значение имаше какво точно се случва с мен, след като това ми харесваше? Никога преди не бях предизвиквала такъв интерес, познати и непознати се прехласваха по мен и бях заобиколена от обожатели, готови на всичко за един мой поглед. Преди това би ме смущавало, но сега приемах новите обстоятелства около моята особа с все по-нарастващ интерес. Бях ненаситна на хорското внимание и обожание, нещо повече - исках все повече и повече. Започнах да ставам капризна, властна и суетна като световна знаменитост. Казано накратко - изгубвах собствения си облик, без дори да си давам сметка за това.
Когато вечер свалях лещите избягвах да се поглеждам в огледалото. Без тях срещу себе си виждах едно сиво и безлично същество, с което не исках да имам нищо общо. Не исках да приема, че това съм аз. Аз бях жената с божествения поглед, която можеше да има всичко, стига само да си го поиска.
Лещите бяха станали онази част от мен, без която вече не можех да си представя съществуването си. Ако в началото слагането им бе нещо като ритуал, свещенодействие, след което се превръщах в богиня, сега вече бе нещо напълно закономерно и естествено като дишането. И също така жизненоважно.
За това не разбрах как допуснах онзи младеж да ме види без тях онази вечер. Сигурно защото тогава бях твърде уморена и за първи път от много време насам се бях прибрала рано, с нагласата да изкарам една спокойна вечер в къщи.
Бях задрямала пред телевизора, когато на вратата се позвъни. Не бях съвсем будна, когато отидох да видя кой е, сигурно за това и отворих още преди да разбера, че човека отвън не търси мен. Беше някаква банална грешка, упътих го към горния етаж, и понечих да затворя, когато видях как ме гледа. Познавах този поглед и дори нямаше да обърна внимание, ако не се бях сетила за лещите. Бях ги свалила още щом се прибрах.
Стоях без да помръдна зад вратата, и не знаех какво да мисля. Чувствах нещо различно, което ме правеше несигурна и объркана. Изпитвах и едно странно вълнение, което в никакъв случай не беше неприятно, но не можех да си го обясня и това ме притесняваше. За първи път от много време насам някой ме виждаше без лещите и въпреки това ме гледаше с интерес и се усмихваше. Какво му ставаше на този мъж, за Бога? Сляп ли беше?
Това не ми излезе от ума цяла вечер, а на другата сутрин отново се събудих с мисълта за него. Всъщност не престанах да мисля за него през цялото време, чак докато няколко дни по-късно не се засякохме пред входа.
Е, помислих си не без задоволство, хайде да те видим сега, красавецо. След което го погледнах право в очите и му отправих най-милата си усмивка. Знаех безпогрешно как действа това.
Той ме погледна бегло и спокойно продължи нагоре. Я стига, тръснах глава невярващо, и тръгнах бързо след него по стълбите, твърдо решена да разбера какво не е наред. На моя етаж се спря, а после, за мое учудване, колебливо се приближи до вратата на апартамента ми и позвъни.
- Кого търсите? - попитах и явно го стреснах, защото се обърна рязко и ме изгледа смутено.
- Ами... - започна несигурно, а после се оживи - вие тук ли живеете? - и още преди да мога да реагирам изобщо, продължи - Там е работата, че дори не знам името й, но много бих искал да я видя отново. Макар че ми е неудобно да я притеснявам...но... - усмивката внезапно огря лицето му и се спотаи в ъгълчетата на устните му - Може би вие я познавате. Тя е момичето с най-прекрасните очи, които съм виждал.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=116431