ХуЛите - И както мислим, че е още лято

"Любви все возрасты покорны!"

Ала във всяка възраст има
различен израз любовта.
Такъв във детската градина
са ударите във зъбите,
опъването на косите,
а пък - от женската страна -
изказването на белИте.

Настъпват "Пълно безразличие!"
След него - "Липса на приличие!"
Различно е при всички нас,
но някъде към шести клас
постигаме, че любовта
е в грижите и нежността.

Във тази възраст любовта,
макар и ясно изразена,
все още е несподелена.

Но идват трепетите тайни,
начало на взаимността.
Това е чудото омайно,
най-хубавото в любовта -
когато всеки ден е щастие
и празник - всеки идващ ден.
Ако това не е изпитал,
човек напразно е роден!

Мария с Любомир растяха
в работническия квартал.
Какво бе той във нашто детство -
сърдечност, бедност, песни, кал.
Животът тях не ги разглези,
но той не беше и суров -
от слънцето и светлината
възникна тяхната любов.
Премина всичките етапи,
които изброихме тук,
и всички вярвахме, че те са
създадени един за друг.

Познавах ги, че често бях
и аз в компания със тях.

Като помисля колко дни
е продължила младостта ни!
И колко много сме се смели!
И колко песни сме изпели:
и по екскурзии в гората,
и по компании в лозята!
Работили сме по бригади,
а пък - в крайречните ливади,
като събирахме сено -
край огъня в степта сме спали.

Той често бе оставал сам -
с Мария, своето момиче.
Едно обаче твърдо знам:
не бързаха да се обичат -
уверени, че занапред,
законно, както му е ред,
за всичко ще си дойде ред.

Наивно мое поколение,
с кристални, бисерни мечти!
Със колко болка, с колко горест,
наивността си заплати!
Да се стремиш към слънце ярко,
а да попаднеш в ад подземен -
така боли, ако коварно
любимата ти друг отнеме!

На вас, които като нас
обичате, съвет ви давам:
"До дъно пийте любовта!
Любимите си не щадете!
Не вярвайте, че има време!
Момичето остава вярно
на този, който пръв го вземе!"

И както мислим, че е още лято,
едно внезапно щъркелово ято
тревожно закръжава над града.

Изтръпва въздухът от хладен порив.

Разграбени, пустеят равнините.

През проходите в Стара планина
преминали, на есента войските
забиват в скатовете и горите
червено-жълтите си знамена.

Момчетата изпращаме войници.

(Откъсът е от поемата "Карнобатска повест").