ХуЛите - Черна неделя /записки на Норвежеца/

Тръгнах пеша защото имах достатъчно време.
Кръчмата на Мъреца беше в една пряка малко по-надолу от ректората, много приятно, тъмно и дълбоко място, миришещо на антикварна аптека. Отвън по нищо не приличаше на заведение, нямаше табели нито нищо, минаваше се през един двор с черна трева която плюеше по натрапниците а вратата просто отблъскваше, отблъскваше. Самия Мърец беше умрял преди няколко години на Ахтопол когато все още му викахме „бате Емо”. Напили се с говедата в "Цунами" и отишли да поскачат от скалите посред нощите. Заради непрогледния мрак обаче, или заради многото изпити облаци, той не преценил добре отскока, прескочил дупката с дълбокото и така. Смъртта не му попречи да си върти добре заведението, даже напротив, покрай нея завърза интересни запознанства и намери това страхотно възрожденско обзавеждане в което всички се влюбихме още щом го видяхме нахвърляно в зазката с която го докара новата му приятелка. Казваше се Елена и беше чистокръвна вампирка. Изхвърлихме на улицата пластмасовите столове и маси, а после под опитните й напътствия преобразувахме долната кръчма в място на което можеш да умреш. Имам предвид, ако все още не си. Когато приключихме изпратихме Тоше да купи три килограма свещи и червен воал за Елена, накарахме Мъреца да се качи да си облече дрехите от абитюрентския бал след което ги венчахме.

+
Братята бяха отпред, помагаха на Елена да разбие леда който беше легнал по корем на площадката и се беше вкопчил злобно под вратата не позволявайки й да се отвори. Включих се с няколко шута но те вече бяха свършили тежкото и много скоро седяхме около маса от масивно дърво, а пред нас грееха пълни чаши с ром. Разясниха ми набързо проблема. Връщали се от Варна както обикновено, летейки с нощния влак. На една от почивките им обаче, докато пушили на покрива дочули скандал от вътрешността на влака и полюбопитствали какво става. Отвлекли кондуктора още преди нередовното хлапе да е измило перфорираните си пръсти от кръвта. За жалост не стигнали далеч. Говедото било твърде тежко, наложило се да го зарежат в някаква стара римска каменоломна по пътя. Не разбрах какво точно се очаква от мен защото телефонът на големия извъня и след кратък разговор на гръчки език от който идея си нямам двамата отлетяха като подгонени. Елена въртеше сух парцал в крушовидна чаша и се хилеше беззвучно, давайки ми възможност да се порадвам на безупречните и зъби. Вдигнах рамене и се чупих.

+
Въобще не ми беше студено, двата големи рома ме топлеха и караха крилете ми да потръпват под палтото издувайки го смешно. Да си прилеп е хубаво, няма я вечната неутолима жажда за кръв която трови вампирите, нито пък слънцето те трепе къде те хване. Няма я и нечовешката им сила разбира се, но това не е проблем. Проблемът е в шума, а София е ужасна в това отношение. Имам хиляди маршрути по по-тихите улички в центъра но не можех да ги ползвам защото библиотечния плъх ме дебнеше някъде там. Клечеше, псуваше, чакаше, зад капаците на мазетата и знаеше че рано или късно ще му падна. Сам съм си виновен, надцених хакерските си способности и изхарчих парите преди да съм се преборил със защитата на електронната база данни заради която библиотеката осиротя тотално. Сериозно обмислях възможността физически да изгоря сървъра та да кротне мишока но за беда проекта беше финансиран от БНБ и машината беше там. Дали ще ме пречука библиотечния плъх или Вънч от горубляне който беше шеф на охраната в банката за мен нямаше никакво значение. Виждаше ми се еднакво тъпо. От трамваите по графа в главата ми се пръскаха алени квадрати. Приех го философски, като подготовка за нещо по-голямо. Вечерта трябваше да водя на концерт Красимира, или да и слушам мърморенето. Предпочетох хеви метъла.

+
Точно в 3:47 мутрите цъфнаха, с неизменната бутилка "капитан Морган" и големи рула хартия под мишниците. Бяха трима, с черни потници и оръфани глави. Познавах се само с Рака, другите не бяха идвали. Не изчакаха да ги поканя, влязоха все едно са си у дома. Рака извади чаши от стъкления шкаф и разля почти цялата бутилка със широка ръка. Удивително как всеки с дебилен поглед и пистолет под мишница може да те накара да се чувстваш гостенин в собствения ти дом. Все пак се държаха добре, даже опитваха да се мазнят дебелашки. Така и трябваше, искаха "Таитянки" на Гоген. Изобщо, наглостта им нарастваше с всяка следваща поръчка. Гледах разпечатките на картината в естествен размер и потръсквах преценяващо пликчетата с прах от стогодишни бои които трябваше да влязат в картината за автентичност. Стараех се да изглеждам високомерен и артистичен по всякакъв глупашки начин но пред тях минаваше. Беше много важно да не разбират че съм само посредник. Картините всъщност ги рисуваше един приятел, бушмен. Твърдеше че духовете на художниците се навъртат не само при оригиналите на картините им, а около всяко тяхно копие. Аз твърдях че е откачил но все пак има невероятно лека ръка. После един следобед му занесох разпечатки на Дали и останах да погледам. Той поседя около 5 минути вторачен в снимките а после каза нещо на някакъв език който приличаше на испански но не беше. Хвана четките все едно бяха лъжици, и започна да движи ръце толкова бързо че на мен ми призля. Картината беше готова след 6 минути и 19 секунди. Самият Дали не би повярвал че не е излязла изпод ръката му. Повърнах.
Разбрах се с бръснатите да минат в четвъртък и хлопнах вратата.

+
"Това ти е играта, Норвежец, кой те би по главата да се занимаваш с библиотечния плъх?" мислех си докато заспивах.