ХуЛите - стъпките

ГЛАВА ОСМА

Слънцето бе залязло преди час. Тир Хоол бе облякъл късо вълнено палто с големи кехлибарени копчета което бе подарък от майка му.
Седеше на дървена пейка вдясно от камината в общата зала на страноприемницата “Пъпеш и тиква”.
Навън бе захладняло и пращящият огън бе добре дошъл за умореното тяло на младия Хоол.
Облегнал лакти на изстъргания плот на масата чувствуваше живителната топлина да прониква през дрехите му. Под масата до краката си усещаше допира на тежките дисаги поверени му от неговия баща. Когато размърдаше крака ботушите се търкаха в дисагите и кожата проскърцваше. Удивително приятен звук! Към масата се приближи Дааг Масон, възрастен воин обучавал на майсторство с оръжието и многобройни бойни техники младия Тир още от най- ранната му възраст. Масивната фигура на Дааг Масон закри гледката пред Тир. Миг по-късно той постави до лакътя му бронзов бокал с греяно вино, подлютено и гъсто. Седна срещу Тир и отпи от своята чаша.
-Ще ни поднесат вечеря до половин час господарю. – гласът му бе дрезгав , а изговора провлачен. – Печени на жар свински ребърца и салата от пресни зеленчуци.
-Благодаря Дааг! – Тир отпи парещата напитка. Бе отпуснат от топлината и отегчен от скучния ден.
Хората от отряда на Тир Хоол постепенно изпълваха залата на “Пъпеш и тиква”, сядаха край масите и шумно поръчваха бира и вино. Бяха се погрижили да нахранят конете си и да ги поизчеткат след дългия ден прекаран в езда по прашния път.Сега можеха да се насладят на една приятна вечер в уютната и топла зала на страноприемницата. Млади девойчета обслужваха ловко масите, като маневрираха с магическа точност избягвайки протегнатите нагли мъжки ръце стремящи се да докопат млада женска плът. Още бе рано и истинските професионалистки не се бяха измъкнали от бордеите си. Дааг Масон разтри дебелия си врат с мазолеста длан. Побелели мустаци висяха унило край устата му. Изправи се, заобиколи масата и седна до Тир с гръб към стената. Очите му обходиха залата и посетителите. Спряха се на мършав странник с избеляла пелерина и широкопола шапка с провиснали краища видяла и по-добри времена! Мършавият седеше на ъглова маса вдясно от вратата на общата зала спрямо позицията на Дааг и поглеждаше през рамо към масата им. Лицето му доколкото бе възможно да се види бе мъртвешки бледо, очите дълбоко хлътнали а на масата му бе опрян тежък дървен бастун излъскан от употреба. Отпиваше бавно билков чай чийто аромат се носеше из залата наред с миризмите на тютюн, бира и греяно вино. Тир не забелязваше че е наблюдаван, Дааг се правеше, че не забелязва и едва-едва отпиваше от своята чаша. Искаше да остане с незамъглено съзнание тъй като подозираше, че прикрития интерес на персоната в ъгъла към Тир Хоол би могъл да крие заплаха за младия господар. Дааг Масон бе почти уверен, че мършавия мъж с широкопола шапка бе отсядал в същите страноприемници в които бе нощувал и техния отряд. Снощи обаче бе облечен в износено сиво палто и дебел черен шал намотан около врата. Провисналата широкопола шапка и дебелия бастун оставаха неизменни. Дааг Масон може би преувеличаваше и бе по-мнителен отколкото трябва, но да си нащрек по време на мисия не е излишно та била тя и съвсем рутинна. Може би Мършавия просто пътуваше за някъде и моментния му маршрут съвпадаше с техния?
Възможно! Но не и сто процента сигурно! Дааг бе уверен, че го е виждал и преди. Невзрачният, изхабен вид на непознатия се сливаше с общата картина в страноприемниците в които отсядаха тъй, че Дааг не би могъл да каже от кога точно ги следва, в което за себе си беше уверен, но веднъж попаднал в полезрението на ветерана Мършавия губеше предимството на изненадата каквото и да бе намислил! Колкото и сив, окаян и незабележим вид да имаше Мършавия, шапката и тежкия дървен бастун оставаха неизменни! Дааг Масон щеше да го държи под око! След малко храната бе поднесена, ребърцата изпускаха неустоима миризма, салатата бе наистина прясна и Тир започна да се храни с удоволствие. От другата страна на пътеката която разделяше помещението на две , на най-дългата маса се бяха разположили офицер Хармън Грас и още девет души от отряда на Тир.
-Пия за нашия млад водач и господар! – гласът на Грас надви глъчката в помещението и към вдигнатата му чаша се присъединиха още чаши и бокали с вино, халби с пенливо пиво и мощен взрив от мъжки гласове:
-Хоол, Хоол!
Тир се изправи и махна с ръка на кръчмаря който бързо се приближи с кърпа в ръка и мазно изражение на брадясалата мутра:
-Какво ще заповяда господаря? – гласът му бе по хлъзгав от каца за сланина!
-За всеки от моите хора по едно питие за моя сметка и за мое здраве, кръчмарю! И нека виното и бирата ти бъдат все така гъсти! - Нов залп от викове посрещна думите на Тир.
-Хоол, Хоол, да живее Хоол!
Младежът седна на мястото си и продължи да се храни. Офицер Грас пресуши своята чаша вино, удари я в масата стана и се отправи към вратата.
-Пазете ми мястото пияници такива! – бурни смехове посрещнаха думите на Грас който бе с поне две чаши по-напред от другите в залата. Вратата се затвори зад гърба му. Хладният въздух го обгърна и освежи. Хармън Грас се отправи с широка и стабилна стъпка към нужника. След него през вратата на страноприемницата се измъкна и фигура обвита в тъмна пелерина и с нахлупена ниско шапка с провиснала периферия. Фигурата почти се сливаше с настъпилия мрак когато се плъзна покрай стената на сградата, далеч от фенера осветяващ входа и от светлината струяща през прозорците. После се стопи в мрака и потъна в сенките. Хармън Грас се измъкна от нужника и бавно се огледа на ляво и дясно, след което пое с бърза стъпка към пристройките и конюшните в задния двор на “Пъпеш и тиква”. Опитваше да се движи що- годе безшумно за да не привлича излишно внимание, но не влагаше кой знае какво старание в това.
Не смяташе , че някой подозира за неговите планове и намираше за излишно да бъде по-предпазлив от обичайното. Чувствуваше се уверен! В крайна сметка винаги би могъл да каже, че отива да нагледа коня си тъй като няма доверие на некадърните коняри в забравено от бога място като това!
-Проклятие и триста гладни дяволи! – изруга шумно офицер Грас когато лъскавите му ботуши потънаха в купчинка изпражнения. Продължаваше да ругае под мустак когато чу кратко изсвирване откъм ниския зид обграждащ конюшнята. Грас приближи и изсвири тихо в отговор. Над зида се показа покрита с черна качулка глава. Когато го разпозна черната качулка преметна тялото си през зида с котешка пъргавина и двамата с Грас потънаха в гъстия мрак на конюшнята и в плътната почти осезаема миризма на животни.
-Какви са новините Муки? – гласът на Грас издаваше нетърпението му.
Муки Жабата се изплю звучно върху мръсната слама покриваща пода и се изхили тихо.
-Ха-ха-ха! Добри! Дори много добри, чичо! Грег Бъчвата ще участвува!- изсмя се отново и продължи. – Бъчвата ще участвува, сигурно е! Дори вече се придвижва с хората си към мястото! Другата интересна новина е, че Бертил Смока предлага да похарчим Бъчвата и неговата сган! Като ги оставим да атакуват сами подведени от общия план и очакващи да се включим. Когато войниците на Тир Хоол ги избият вече ще бъдат изтощени с много загуби и Смока ще ги довърши с неговите тридесет души и твоята вътрешна подкрепа! Така се отърваваме от Хоол и Бъчвата с един удар и дяловете се увеличават!
-Значи Смока става все по-алчен и по-подъл! Но и тактически и стратегически планът е добър. Идеята не е лоша! Да, да! А можем ли да сме сигурни, че Бъчвата не подозира нищо?
-Няма как да се усъмни! Срещнах се със Смока вечерта след като всички се натряскаха с младо вино и заспаха като заклани, той ме светна, че Бъчвата е много настървен за такъв удар и работата с
него е опечена. - Ухилената физиономия на Муки издаваше, че младежа наистина се забавлява. Изсмя се тихичко, тупна с юмрука на дясната си ръка в отворената длан на лявата и продължи да докладва:
-Ще направим удара по пладне, след три нощи и два дни смятано от този момент! На планираното място!
-Да, за сега всичко върви добре! Дори повече от добре! – Хармън Грас продължи да говори сякаш повече на самия себе си отколкото на Муки Жабата. – Мястото е отдалечено от населени места. Утре вечер отряда ще лагерува под открито небе тъй като наблизо няма села и крайпътни ханове. Така ще бъде и на следващата вечер, а на другия ден по пладне … -- Грас повтори жеста на Муки Жабата отпреди малко. Юмрукът му изплющя в отворената длан! – А, на другия ден по пладне Тир Хоол ще се прости с главата си, както омразния дъртак Дааг Масон и всички останали разбира се! Барон Хоол ще се прости с шест хиляди златни фаага, алчното копеле ще позеленее от яд когато научи! Надменният и честолюбив барон Луц Баал ще вдигне копия и мечове, ако бързичко не му се изплати дължимото и ще бъде прав! А ние, ние Муки, ще бъдем далеч на юг с толкова злато в джобовете, че ще ни провиснат палтата! – Погледът на Грас бе зареян някъде в мечтаното бъдеще! Продължи почти шепнешком, - А на областите Хоол и Баал ще оставим за спомен една хубава малка местна война, колкото войниците да не забравят как се върти оръжие! Накрая разбира се Хоол ще увеличи данъците и селяндурите ще платят за всичко! Ха! Те винаги имат повече отколкото признават! – лъч сребриста лунна светлина проникна през процеп в дъсчената стена на конюшнята и за миг обля лицето на Грас. Той разтърси глава, опъна рамене и сякаш събуждайки се от сън промърмори:
-Хайде Муки , задържах се повече от необходимото тук! Налага се да се върна при “приятелчетата” от отряда. Дръж ме в течение ако изникне нещо непредвидено.
-Изчезвам чичо! – Муки дръпна черната качулка ниско над очите си. Лицето му бе умишлено зацапано с въглен. Черни дрехи от мек плат обгръщаха тялото му заглушавайки всяко движение! На краката си носеше меки мокасини с които стъпваше безшумно.
-Утре половин час след полунощ на десет минути южно от лагера! Сигнали, както обикновено! – Хармън тупна момчето по гърба. Муки се отдалечи безшумно и се стопи в мрака. Хармън Грас се върна в общата зала на страноприемницата тръшна се на мястото си и продължи веселбата оттам откъдето я бе прекъснал. Никой не бе обърнал внимание на отсъствието му. Дааг Масон се хранеше и отпиваше вино, Мършавият бе излязъл и ветеранът се поотпусна. Тир Хоол се бе подпрял на каменната полица над камината и се задяваше със сочно русокосо девойче чиято плитка се спускаше до кръста. Шумотевицата и глъчката в залата, зачервените от бира и вино лица, смеховете и наздравиците създаваха уютна атмосфера. Това бе една чудесна вечер за бизнеса в страноприемницата “Пъпеш и тиква”! Кръчмарят се подпря с дебелите си ръце на тезгяха, пусна мощна пръдня която се смеси с останалите миризми. Никой не разбра за това! Е, почти никой!

*******

Муки Жабата се преметна ловко и бързо през зида ограждащ конюшнята. Пробяга разстоянието до пътя полуприведен, тих и бърз като сянка. Достигна пътя, изправи се и продължи да тича. Бе скрил коня си на триста метра по-надолу в малка горичка вляво от пътя. Изминал бе едва половината от това разстояние когато от храсталака встрани се измъкна фигура загърната в пелерина. Шапка с провиснала периферия и дебел бастун в ръката бяха единствените други неща които се забелязваха в тази особена фигура. Муки се закова на място, почти успя да избегне удара който му нанесе фигурата с бастуна. Вместо в главата тежкото дърво се стовари в дясното рамо на момчето. Муки изстена от внезапно пронизалата го пареща болка. Опита се да захване тежкото дърво! Този опит му струваше зверски удар по обратната страна на дясната китка! Муки отстъпваше! Ударите на фигурата, чиято пелерина се развяваше, се сипеха навсякъде по тялото му! Не успяваше дори да извика! Удар в гърдите! Удар в диафрагмата, въздуха излетя от дробовете на младежа. Устата му се отваряше и затваряше в опит да поеме глътка въздух! Муки се свлече на колене! Бастунът се носеше към главата му, щеше да бъде финалния удар който да го довърши! За част от секундата Муки Жабата мобилизира всички сили които му бяха останали! Повдигна десния си крак и стъпи с цяло ходило, лявото коляно остана опряно в земята. Посрещна удара с предмишници, след като успя бързо да вдигне ръце пред главата си. Захвана тежкия бастун, едновременно с това пренесе тежестта си върху десния крак. Изправи се и завъртайки се наляво върху същия крак , без да изпуска бастуна нанесе удар с рамо влагайки цялата тежест на тялото си, комбинирайки я с инерцията на противника. Фигурата с развяващата се пелерина и провисналата широкопола шапка отхвръкна на два метра! Муки бе доловил странен звук сякаш нещо прещрака! Бастунът остана в ръцете му но някак си странно лек и сякаш скъсен с цяла педя!Нямаше време за размисъл! Фигурата с пелерината отново бе пред него! В ръката си стискаше дръжката на бастуна от която стърчеше тъмно острие с дължина ,наполовина от дължината на стандартен войнишки меч и с ширина два пръста. Муки облиза окървавените си устни. Коленете му потреперваха от страх и напрежение!Фигурата хвърли хладното оръжие встрани! Муки нямаше време да се учуди на това действие! Атаката бе с непостижима скорост. Краката и ръцете на нападателя се движеха бързо, ударите му бяха точни и болезнени! Парчето дърво бе избито от ръцете на Муки Жабата! Тялото му не можа да понесе повече и в секундата преди съзнанието му да се изключи той осъзна, че фигурата не бе изтеглила острието за да го използува срещу него, а просто за да не го остави в ръцете му! Муки Жабата изпадна в безсъзнание преди още да се е свлякъл на земята. Схватката бе протекла без викове и размяна на фрази, без дума дори! От храстите се измъкна още една фигура значително по-едра от първата, водейки два коня. Едрият вдигна отпуснатото тяло на Муки и го преметна върху гърба на единия кон след което върза китките и глезените му. Натика парцал в устата на момчето и го стегна с тънък кожен ремък. Нахлузи на главата на Муки Жабата торба от зебло и се метна на седлото. Мършавият вече бе яхнал своя кон и сглобяваше двете части на бастуна си. Едрият го погледна въпросително. Мършавият нахлупи още по-ниско шапката си с провиснала периферия и махна с ръка. Потеглиха напред, копитата на конете бяха обвити в зебло и не издаваха звук. Отбиха в горичката където бе вързан коня на Муки. Едрия привърза животното за седлото на своя кон. След километър свалиха парцалите от копитата на конете и препуснаха в галоп! Стопиха се в мрака! Повя хладен вятър и заваля дъжд.

*******

Утрото бе мрачно, сиво и дъждовно. Мортир Некронакс, Лоуг и Браг събираха багажа си и не разговаряха. Зуза не се забелязваше наоколо. Мортир намести раницата си и се обърна към Лоуг и Браг. Демоните бяха почти готови. Парцалите с които бяха покрити телата им до вчера бяха заменени от разнородно по форма, цвят и размер облекло доскорошна собственост на членовете на злополучната потеря. Лоуг бе намъкнал широки кожени панталони кърпени на няколко места, покрити със слой мръсотия и мазнина. Наложи се да скъси значително крачолите. Върху мускулестото си демонско тяло бе навлякъл избеляла риза от червен плат която вече се бе спукала на гърба. Кожен елек обкован с метални пъпки завършваше облеклото му. Беше босоног. Неговият събрат по съдба, Браг се бе уредил с панталон от груб черен плат върху който нахлузваше, с не малко усилие, дългите кожени ботуши на водача на потерята. Беше ги отрязал над глезените и се бе получило нещо като каубойски гамаши. Браг, разбира се, нямаше представа какво точно е това нещо “каубой”, а и Мортир не смяташе да му обяснява точно в този момент но сравнението бе доста добро! Кожена туника покриваше горната част на тялото му, под нея Браг бе облякъл ленена риза с връзки на врата на която отпра ръкавите защото му стягаха на ръцете! Също както и Лоуг бе босоног. Всеки нарами оръжието си и поеха отново в бърз ход по течението на реката. Където имаха възможност вървяха във водата, достатъчно бе да не е много дълбоко и течението на реката да е по-бавно. На няколко пъти пресичаха реката и вървяха по отсрещния бряг където терена бе по-удобен за бързо придвижване. Надяваха се да заблудят евентуални преследвачи. В остатъка на вчерашния ден, след схватката с потерята на Смоул, използуваха същия начин на придвижване и успяха да се отдалечат значително от мястото. Сега Мортир смяташе, че имат достатъчно преднина за да достигнат достатъчно големи населени места, където да се слеят с по-големи маси от хора и демони, да станат незабележими преди слуха за тях и техните подвизи заедно и поотделно да се разпространи. На Зак му бяха нужни поне шест дни за да се върне в родния дом и да разкаже какво се е случило, имайки предвид липсата на опит и загубата на коня, Мортир смяташе, че разполагат със значително по-голям срок от време като за съжаление не бе никак сигурно, че младия Закари ще успее да оцелее и да се прибере у дома. Което може би бе добре за тях но би било много жалко за младежа и Мортир се чувствуваше виновен и отговорен за това, че той може би не ще успее да оцелее в пущинака! Терзаеше се за това добър ход ли бе, че остави момчето да търси само обратния път към дома? Но вече бе късно за съжаления! Въпреки, че Зак му бе станал симпатичен Мортир смяташе, че момчето по-скоро щеше да им бъде в тежест. А, може би не?! Кой знае? Но вече нещата не могат да се променят!
-Дано оцелее! Нашата безопасност не струва колкото неговия живот! Пази се Зак! – последните думи Мортир бе изрекъл на глас. След десетина крачки Лоуг се изравни с него и заговори:
-Не се безпокой за момчето! – Мортир извърна глава към демона.
-Все пак е сам в гората Лоуг! Съвсем неопитен, може да обърка пътя, да загине!
-За другите съжаляваш ли? – Лоуг го гледаше изпитателно.
-Другите ни налетяха с една единствена цел, Лоуг! Искаха главите ви! Не искам да кажа, че ми хареса да убивам! Не! Но вече е сторено, не мога да го променя и да го върна назад! Вчера убивах хора! Съжалявам, никой не заслужава насилствена смърт но … в случая не можехме да сторим нищо. Съжалявам за това, но не се чувствувам виновен за това, че умряха! Те или ние, първично е знам но така и беше! Просто и ясно, едновременно с това тъжно и страшно! Но за Зак се притеснявам! - След кратко мълчание Лоуг заговори отново:
-Какви са намеренията ти … Мортир? – Лоуг се запъна леко в колебанието си да нарече един човек по име. Робските привички и ограничения от един цял живот и безброй поколения преди това не се изличават лесно но Лоуг бележеше напредък.
-Трябва да достигнем някое по-голямо населено място и да се смесим с тълпата. – Мортир пъхна ръце под ремъците на раницата и продължи --Поне за известно време докато утихне врявата около вашето бягство и моето участие в клането горе до реката.
-Колко дълго смяташ, че ще продължи това? До края на живота ни?
-Който може би не е много далеч! Ха-ха! – Мортир се изсмя късо. Браг сякаш искаше да каже още нещо и Мортир го подкани:
-Хайде , казвай какво ти е на сърцето!
-Не искам вечно да бягам! Ако ще е така, по-добре да ме бяха утрепали там горе край реката!
-Искаш да промениш нещата в твоя свят? Това ли искаш да направиш? – Лоуг зарея поглед към върховете на дърветата и шумно си пое дъх.
-Да!
-Желаеш да освободиш народа си от робство с оръжие в ръка?
-Точно това искам! Да се бия и ако трябва да умра, но не мога повече да бъда роб! – Замълча за миг и продължи:
-Какво смяташ да правим? – Мортир го изгледа и отвърна:
-Защо смяташ, че аз ще съм на твоя страна и ще те подкрепя? Та ти едва ме познаваш! Как можеш да бъдеш сигурен?
-Ти започна всичко! Колкото те познавам, стига ми! Сигурен съм защото ти носиш знаците! Можеш да помогнеш, знам го!
-Почакай, това е … това е друго! То не е… -- Мортир не довърши изречението. Нямаше друг отговор на това доверие … освен “да”! Какво изобщо правеше в този свят? Щом подсъзнателно е успял да избяга от нещо на своя свят то тогава би трябвало да приеме гигантската стъпка която му предлагаше този! Но това бе огромно! Това бе отговорност за животи! Гласът на Лоуг го изтръгна от кръговрата на мислите му и думите отекнаха в съзнанието му като дълбокия звън на голяма камбана.
-ТИ СИ ВОДАЧЪТ! ТИ СИ ВОДАЧЪТ , МОРТИР НЕКРОНАКС! -Гърлото му се стегна и в очите му напираше влага. Задушаваше се от чувствата които се опитваха да избликнат на повърхността! Имитира шумно изсекване в храста растящ наблизо и обърса мокрите си очи и бузи за да не се издаде, че е слаб. Бе пресякъл необозрими пространства вътре в себе си и във Вселената за да получи доверие тук на този свят, от това същество! Някой! Някой да повярва в него! Време беше и той да повярва в себе си! Прочисти гърло и се обърна към Лоуг.
-Ако вие двамата с Браг сте съгласни, смятам да съберем тихомълком група демони, да ги въоръжим и да “отхапем” – така да се каже – парче от територията на Вандерлее! Демоните имат право на свободен живот! Така смятам, че е редно , правилно и справедливо! Не се замислям много върху това дали в крайна сметка ще успеем да установим свободна територия за демоните. Смятам обаче, че твоя народ ими право на още един опит и мисля, че мнозина измежду демоните не ще се страхуват да умрат в битка за собствената си свобода! Това наше намерение изисква време и действия провеждани тайно и тихомълком за да не събудят подозрения твърде преждевременно. Може би ако към демоните се присъединят и хора които не са доволни от сегашното си положение шансовете ще бъдат по-добри! Но всичко това не е нищо повече от празни приказки за сега, дори не е и мъгляв план. Засега просто трябва тихомълком да се доберем до някой по-голям град. Какво е твоето мнение за това което предлагам?
-Добре! – Лоуг не обели и дума повече. - След минута мълчание Мортир се спря и запита Лоуг:
-Приятел, само това ли ще кажеш? Някакви идеи , предложения? Нещо което не ти харесва, някакви съмнения, забележки? Някакви изисквания от ваша страна? – Браг се бе приближил и се подпираше на своята бойна брадва.
-Как ще обясним това, че сме въоръжени Мортир? – Той избърса масивното си потно лице с тежка демонска ръка. – Демоните нямат право на оръжие, както и всеки друг роб!
-Ще го скрием и вие двамата ще трябва да се преструвате , че аз съм ваш господар.
-Ще вдигнем бунт заедно с Мортир, Браг! – Лоуг се бе обърнал към своя приятел и събрат по съдба и му съобщи новината сякаш го питаше дали ще пие вода сега или ще остави за по-късно.
-Хубаво! – рече Браг, придърпа черните си гащи и закрачи напред като подметна през рамо:
-И аз ще участвувам!
-Хм, - изсумтя Лоуг – още нещо Мортир, не бива да се притесняваш за момчето! За Зак, искам да кажа! – Лоуг посочи с дебел палец зад гърба си. – Следва ни от вчера. По-добре го извикай при нас за да го нахраним, че току – виж умрял от глад! - Мортир Некронакс се взря учудено назад, поклати глава и се засмя весело.
-Хей, Закари! – гласът му разцепи утринния въздух. – Я се забързай момче! Няма да те чакаме цял ден! Вече пуснах корени! - Главата на Зак се показа от трънливия гъсталак на стотина крачки зад тях. После момчето се затича към Лоуг и Мортир които го чакаха край брега. Бузите му бяха по-розови от всякога, на лицето му си пробиваше път усмивка. Бе намерил приятели, малко странни наистина но …! Все пак приятели! Когато ги настигна обгърна с ръце раменете им! С Мортир му бе малко трудно, защото бе такъв дългуч, и се намести между тях. Браг бе далеч напред. Тримата го последваха приближавайки се с всяка крачка към границата между владенията Хоол и Баал! Краката им ги носеха към неизбежното!

*******

Мортир седеше край огъня обгърнал колене и се взираше в пращящите клонаци които хвърляха искри, пукаха и пращяха, разпръсквайки живителна топлина наоколо. Мислите му прескачаха между минало и настояще. Всичко изглеждаше толкова нереално, странно и дори невъзможно! Само преди няколко дни живееше друг живот с други проблеми, а сега? Сега бавно но сигурно се забъркваше в каша, сравнени с която предишните му грижи изглеждаха като мравки до камион! Да се заемеш със социална революция бе тежка задача! А той изглежда се канеше да се заеме с точно такава! Началото бе съвсем дребно, разбира се, просто малко помощ на двама избягали роби! Вярно, че са от друга раса но нали и тяхната кръв е червена в крайна сметка! Обикновено обаче водачите на социални революции умират млади! Или не беше точно така? Някои оцеляват! Да, след което се превръщат в нови диктатори. Но все пак – робство! Това е като да бачкаш няколко месеца без заплата във фирма за куриерски услуги! Всъщност ако мизерията бъде умножена по сто и продължава цял живот -сигурно е горе – долу същото! Мортир се наведе към огъня и си взе пръчка с нанизани на нея късчета месо. Ухаеше приятно. Браг се бе погрижил за вечерята улавяйки два пухкави заека, които вече не бяха нито пухкави нито приличаха на зайци, а оформени на приблизително еднакви мръвки се изпичаха в жарта на огъня. Мортир бе набол парчета диви ябълки на шиша и вечерята му се струваше божествена. Зак вече се бе омазал до ушите. Устата му бе заета с храната което бе облекчение, защото иначе момчето не млъкваше! Заливаше спътниците си с потоци от думи, въпроси и още въпроси!
Огънят бе разположен на полянка в близост до реката. Мортир бе с гръб към водата, Зак вдясно от него. Лоуг и Браг се бяха тръшнали срещу тях. Зад гърбовете им се възправяше огромен дъб покриващ като чадър почти цялата полянка. Мортир бе решил да се покатери докъдето е възможно и да огледа околността. Но умората, глада, донякъде и мързел си казаха думата и тази задача остана за сутринта. Нещо го човъркаше отвътре, че все пак е трябвало да се качи горе и да хвърли един поглед. Мортир изтегли от шиша парченце парещо месо и го пъхна в устата си. Страхотно! Отпусна тяло назад и се облегна на раницата си. Което всъщност му спаси живота!

*******

Сартурос Смоул виеше като вълк срещу няколко луни! Скубеше косите и брадата си! Дори бе издрал лявата си буза. Очите му святкаха обезумели, бе прехапал език и по устните му се стичаше струйка кръв! Имаше сериозна причина за всичко това!
Осем дни бяха изминали откакто наемническата група в която бе включен и младия син на гостилничаря Трул, пое в търсене на двамата демони – бегълци. И никаква вест! Кошмарът за търговеца от юг Сартурос Смоул бе достигнал феноменални размери преди седем дни! Проверявайки наличността на стоката във фургона Смоул търсеше всъщност само едно нещо! Това което го бе довело до тук, почти накрай света, сред прашни и кални селяци! В торба от скъпа кожа зад капрата от който обикновено Смоул безпощадно размахваше троен бич от волска кожа с многобройни възли “ за по-добър ефект” върху гърбината на този за когото е предназначен - та зад въпросния капрат във въпросната торба имаше доста голямо парче добре обработена човешка кожа! Върху това парче бе изобразена подробна карта с помощта на която Смоул възнамеряваше да се добере до едно конкретно място! На конкретното място имаше съвсем конкретна златна жила точно обозначена на картата. В торбата имаше и няколко парчета мостри на това какво е качеството на материала във въпросната жила. ТОРБАТА Я НЯМАШЕ! Сартурос Смоул искаше тази карта, ИСКАШЕ ЗЛАТОТО! ТРЯБВАШЕ МУ! Сартурос имаше планове! Много големи планове! А сега? Двама глупави демони проваляха всичко! Той, всеизвестния търговец от юг Сартурос Смоул стои безпомощен с многобройни отоци и насинен задник и е неспособен да стори каквото и да било! Всъщност не бе точно така! Освен групата преследвачи в която бе и младия Зак, в деня след тяхното заминаване и след като откри загубата си Смоул започна да търси още хора които да изпрати на север! Усилията му се увенчаха с успех едва на другия ден след обяд. По пътя идващ от прохода “Северна врата” се спускаха четири фигури обвити в черни наметала покриващи изцяло телата. Движеха се пеша, с лъкове и колчани преметнати на гърба. Черни качулки скриваха грозните им лица само горящите червени очи пронизваха пространството пред тях и сякаш не изпускаха нищо! Кожата им бе сиво-черна, ноктите дълги и твърди. На ръст почти колкото хора от Вандерлее, тези планински ловци населяваха някои райони на Червените планини и славата им на изключителни следотърсачи, безшумни преследвачи, безкомпромисни и безпощадни убийци се носеше надлъж и шир из Вандерлее. Затова и често ги използуваха! Търговецът Смоул успя да ги убеди, че няколкодневно отклонение от пътя би им донесло значителна сума! Отправи им предложение на което не биха могли да откажат! За целта се раздели с две тежки кесии натъпкани със злато. Сделката включваше и смъртта на наемническата група, претърсване на багажите им ако евентуално са се справили с бегълците и са взели вещите им. Ако нищо не бъде открито у наемниците, проследяване на следата до лобното място на демоните и търсене на въпросната толкова ценна за търговеца Смоул кожена торба. Ако ли пък наемниците все още не са настигнали и открили бегълците, планинските ловци поемат нещата в свои ръце! Похарчват наемниците! Избиват ги до крак! По какъв начин тяхна си работа и продължават преследването на демоните. Сартурос Смоул завърши с думите:
-Сърцата им са ваши! Очите и езиците също! Дано бога на късмета разчиства пътеките пред вас!
-Древни думи изричаш търговецо! Благодарим ти за тях! – звуците излизащи между тънките устни на пепелявото лице напомняха за звука на пълзяща през сухи листа змия. Нито мускул не помръдваше по лицето на планинеца. Сякаш устните не бяха част от това лице, от това тяло, а някакъв самостоятелен орган командван от разстояние и механично изпълняващ някаква функция.
-Храсти и треви ще поникнат през дупките в черепите на тези за които си платил и чиито очи, сърца и езици ни дари!
Четиримата планински ловци сведоха леко глави като един в пълен синхрон. Широките качулки скриха лицата им. Сарториус Смоул се отдалечи. Четиримата поеха след кратки приготовления състоящи се в попълване на запасите им от вода и закупуването на известно количество метални върхове за стрели от местния ковач. Заточването на леките им мечове бе просто ритуал тъй като зловещите тънки остриета имаха нужда от заточване толкова колкото тигрова акула от още един ред зъби! Не разговаряха, само водача издаваше някакви неразбираеми за обикновен човек съскащи звуци. Команди или ритуални думи никой не знаеше! После поеха на север в равномерен бяг. Следата оставена от наемниците бе лесна за следване, широка и ясна! Спираха само за кратки почивки и бързо хранене. Движеха се неуморно, ден и нощ! Като машини! Достигнаха мястото на схватката няколко часа след като последния наемник бе издъхнал. Лешояди и чакали вече се бяха ориентирали в обстановката и бяха започнали освобождаването на костите от плътта. За планинските ловци не бяха останали много очи, но сърцата и езиците бяха пълен комплект. Изядоха ги бързо, сурови, все още пресни! Претърсването на телата бе просто за всеки случай, не откриха това което търсеха! Свечеряваше се! Планинските ловци поеха по следата отново. Очите им бяха отлично пригодени за тъмнината, тя не беше проблем. Ако не ги забавеше нещо непредвидено то преди зазоряване щяха да настигнат бегълците и да ги покосят докато почиват край огъня на собствения си лагер! Ако се окажеха корави противници и не спираха за почивка през нощта, щяха да ги настигнат около обяд на другия ден. Ако не ги забавеше нещо непредвидено! Но този път бога на късмета бе извърнал очи от пътеката на тези планински ловци! Устремният бяг ги водеше напред и все напред по следите на Мортир, Лоуг, Браг и Зак.

*******

Мечката бе минала съвсем скоро и нуждата я бе сварила точно на следата оставена от Мортир и другите. Изпражненията и все още бяха топли! След като бе приключила с естествените си нужди, тя продължи по своя мечешки път водещ незнайно къде. Но с първата крачка настъпи чепат отчупен клон, изсъхнал и твърд и благодарение на огромната си маса го заби в меката и влажна почва. От клона набит в пръстта остана да стърчи парче с дължината на човешка педя. Парчето бе нелепо заострено и разцепено по средата. Качулатите фигури на ловците с черни одежди обгръщащи телата им се движеха почти безшумно! Очите им святкаха в мрака! ТЕ ВЛАДЕЕХА НОЩТА! Докато водачът не стъпи в мечото лайно и подхлъзвайки се не се озова по гръб! Издаде странен звук! Другарите му се сблъскаха след него поради рязкото спиране на втория и инерцията на другите след него. След като се спряха очакваха водача да се изправи и да продължат напред час по – скоро! Странно защо той продължаваше да лежи по гръб и да издава странен хъркащ звук. Групата се събра около него. Забелязаха, че на устните му избива кървава пяна. Единият от тях се наведе и докосна пяната с пръст, после го облиза. Обърна сивото си почти невидимо в мрака лице към другите и изсъска нещо. Водачът продължаваше да лежи и да издава тих хъркащ звук. Този който се бе навел над него и бе пробвал вкуса на кръвта му го сграбчи за раменете и го изправи до седнало положение. От тънките устни на планинския ловец се изтръгна стон на болка. От зейналата дупка в гърба му бликаше кръв! Ловците натопиха последователно пръсти в раната и ги облизаха. Сухият окървавен клон стърчеше все така нелепо заострен, разцепен на две но вече кърваво червен. Между тримата ловци протече бърза размяна на фрази. Този който тичаше след водача и бе втори по ранг след него каза приблизително следното:
-Да го издърпаме по-далеч от лайното! Сърцето е мое, както и мечът! Делът му на три! – Вдигнаха го и го пренесоха пет метра по-нататък. Съгласието обаче бе само дотук! Третият и четвъртия бяха деца на умиращия планински ловец и бяха на различно мнение:
- Сърцето е за мен, мечът също! Очите и лъка са за сестра ми! Парите от дела на нашия баща делим на две, аз и сестра ми! - каза третия от колоната. Четвъртият, очевидно въпросната сестра, кимна отчетливо. Вторият ги гледаше свирепо!
-Искаш един смел и свиреп войн да се задоволи с колчан стрели и вонящ език?
-Това е дори повече от всичко което заслужава дъртак като теб! - изкрещя третия. – И езика на смелия ми баща не е вонящ! – Размяната на реплики бе последвана от звън на изтеглени оръжия срещнали се в свиреп удар хвърляйки искри в мрака. Схватката бе жестока и продължи дълго. Братът и сестрата атакуваха втория в колоната от две страни сипейки удари с голяма скорост и влагайки всичката си сила! Другият им отвръщаше със същото. Братът загуби пръстите на дясната си ръка и изпусна оръжието! Вторият се готвеше да го довърши когато в гърдите му се заби стрела. Сестрата се бе ориентирала в обстановката и успя да сложи точка на устрема на втория в колоната. Стрелата се бе забила с огромна сила в гърдите му и върха и бе изскочил откъм гърба на противника. Дългият лък в ръцете на сестрата се огъваше отново, тетивата запя, изстреляна от близка дистанция втората стрела се заби в едното червено око на втория в колоната! Фигурата обвита в черните си одежди се свлече почти безшумно на земята. Братът стискаше осакатената си ръка, кръвта бликаше и обагряше тревите и сухите листа под него. Третата стрела се заби в неговото гърло! Четвъртият в колоната бе станал първи! Изтръгна сърцето от все още потръпващото тяло на своя баща! Изяде го! После се зае с останалите. Събра доста неща освен сърцата, езиците и очите. Лъкът на баща и бе уникален, единствен по рода си направен от кост на животно което вече бе изчезнало от лицето на планетата. На гърба и имаше вече четири меча вместо един. Двете тежки кесии, плата от Смоул за поръчката, изчезнаха в диплите на тъмния и боен костюм криещ доста изненади като набор от различни по размер и форма ножове, тръбичка за изстрелване на отровни стрелички, подли дамски принадлежности като гребен с режеща повърхност, дълги костени фиби в които се криеха десетсантиметрови игли достатъчно опасни и способни да отнемат нечий живот бързо, ефективно и тихо! След като освободи мъртвите от товар който ще им бъде излишен в отвъдното, четвъртия ( който бе станал първи), изяде един комплект очи и запя песен в прослава на смелия планински ловец който и бе баща! И изрази в молитва желанието си да придобие неговата сила. После изпя песен за онзи който не бе неин баща но бе втори в колоната. Накрая запя и за онзи който бе неин брат. Песните и молитвите отнеха около три часа. Когато ТЯ, която сега бе първа в колоната, пое отново по следата оставаше час до разсъмване. Тъй като носеше повече багаж – мечове, колчани със стрели ( както и върховете които бяха купили от ковача), се движеше по-бавно но все така неотклонно. На два километра от там под един храст чиито плодове наподобяваха шипки спеше мечката пъхнала муцуна под дясната си лапа. Могъщото и тяло се повдигаше в синхрон с дълбокото и дишане, спеше и сънуваше мечешки сънища!
Тази която сега бе първа в колоната се казваше Алва и в средите на собствения си народ бе обект на желание от страна на мъжката част от населението, имаше съвършено атлетично тяло като това само подчертаваше женските и прелести. Тя би била красива и според всякакви други човешки норми ако лицето и не бе толкова безизразно и странния му сивкав цвят плюс зловещо червените очи не караха обикновените люде да хвърлят погледи само крадешком. Всъщност когато планинските ловци са загърнати в своите плащове и качулките са на главите им едва ли някой би могъл да каже кой измежду тях е мъж и кой жена! Алва бе направила вързоп от своя плащ и в него бе увила колчаните със стрели и малката кожена торбичка с новите върхове от метал. Вързопът имаше форма на руло като четирите краища бяха оставени свободни. Тя ги бе вързала като презрамки и вързопа лежеше удобно върху раменете и без да пречи на неспирния и бяг. Красивото женско тяло изпълваше бойния костюм, мускулестите и бедра изпъкваха при всяко движение, задника и бе божествена гледка! Меките и ботуши от кожа на черен планински вълк почти не издаваха звук при докосването си до земята. Въпреки дългия бяг дишането и бе сравнително тихо. Следата ставаше все по ясна, деляха я мигове от момента на срещата. Настигна ги около залез. Чу гласове и шумен смях от голямо разстояние, надуши огън и печено месо. Глупаво! Непредпазливо! Приближи тихо след като бе спряла да тича и дишането и се бе успокоило за няколко минути. Обиколи лагера им в широка дъга, огледа всичко внимателно. Могъщо дърво покриваше полянката на която се бяха разположили целите. Човекът и момчето бяха с гръб към водата , демоните се изтягаха от другата страна на огъня близо до ствола на дъба. Този който бе по близо до Алва бе подпрял лакът на кожена торба която съвпадаше с описанието на търговеца Смоул. Двамата демони си говореха нещо тихо доближили глави. Момчето тъпчеше и без туй пълната си с храна уста. Другият човек бе странен, със странни дрехи, интересна торба ( Алва не бе виждала такава), без съмнение омагьосани ботуши с грапавини отдолу. Лагерува заедно с избягали демони-роби, въоръжени! Той самият въоръжен с много рядко срещан назъбен меч. Всъщност Алва виждаше такъв за пръв път! Но бе ЧУВАЛА за такива! Легенди! Реши да убие странника пръв, трябваше да вземе сините му очи! На всяка цена! И вещите му също! Момчето едва ли би било проблем, огромния му меч бе просто безполезно парче стомана което то не би могло да размаха ефективно. Демоните бяха с гръб към нея. Това бе добре! Щом са усетили вкуса на убийството и кръвта сигурно са опасни! Телата им бяха компактна маса от тежки кости и масивни мускули. Ще ги елиминира в гръб, подло но тактически правилно! Достойна битка лице в лице с четирима е просто глупост. След като вземе живота им и това което и се полага ще си почине през остатъка от нощта и на зазоряване ще поеме назад заедно с кожената торба на Смоул. Алва се бе замисляла нееднократно за това какво ли толкова ценно крие тази торба но … договора си е договор и трябва да се спази. А после … после ще види. Задачата за чието изпълнение четиримата планински ловци пристигнаха във Вандерлее бе тежка за солово изпълнение. Но кой знае, четвъртия който бе станал първи в колоната бе жена и щом успя да стигне дотук може да стигне и още по – далеч! Но славата и вече бе гарантирана! Бе изяла сърцето на своя баща, бе първа в колоната въпреки, че колона практически нямаше. Вече винаги ще бъде първа, тя ще избира кой да я следва. Лъкът се озова в ръката и изтегли стрела и опъна тетивата. Лицето и бе безизразно, гърдите и не се повдигаха, задържа дъха си! Кичури сива и черна коса обграждаха лицето и. Бяха потни и сплъстени достигащи до раменете и. Лъкът се огъна! Човекът се бе привел към огъня, хапваше си мръвка, стрелата пое своя път!

*******

Мортир изтегли от шиша парченце парещо месо и го пъхна в устата си. Страхотно! Отпусна тяло назад и се облегна на раницата си. Стрелата закачи карираната му риза, горното копче отлетя в тревата а смъртоносното парче дърво с неимоверно остър връх се заби на две-три крачки в почвата вляво от Мортир. Той понечи да се изправи когато втората го удари в гърдите. Символът-Слънце и плетената ризница се оказаха достатъчна преграда, но въпреки това ударът го хвърли по гръб и болката бе ужасна! Зак бе скочил и побягнал за да се скрие зад дънера на огромния дъб. Към демоните бе полетяла първата стрела! Браг, който се бе облегнал на кожената торба на Сарториус Смоул и бе по- близо до Алва, вече бе на крака и стискаше брадвата в дясната си ръка. Стрелата прониза външната страна на китката и се заби в дръжката на бойната брадва като прикова ръката му за оръжието. Лоуг, който също вече бе на крака, метна без колебание своята брадва в храсталака откъдето излитаха стрелите. Тежкото оръжие влетя сред преплетените клони с огромна сила и сред малко облаче от листа. Чу се тъп звук последван от нещо като шумна въздишка и четвъртата стрела излетя нагоре в клонака на вековния дъб. Всичко се развиваше с огромна скорост! Мортир се изправи на крака, Зак се хвърли зад ствола на дъба. Двамата демони се спуснаха към храстите с гърлен рев. От китката на Браг бликаше кръв, дръжката на оръжието му се обагряше в червено. Мортир грабна меч и се спусна към храста отдясно. Демоните нахлуваха фронтално! Лоуг бе сграбчил старата си сопа! Мортир изтегли меча от канията, скъсеното острие бе потъмняло от времето. Зад храста откриха проснато тяло! ОПРЕДЕЛЕНО, ТОВА БЕ ЖЕНСКО ТЯЛО! Лъкът бе в лявата и ръка. Бе натоварена с цял арсенал от мечове и огромен вързоп със стрели. Лежеше по гръб в несвяст, на челото и се оформяше морав оток с размерите на средна ябълка. Брадвата на Лоуг лежеше до тялото и. Нямаше кръв, очевидно дръжката я бе цапардосала право в челото. Дишаше! Мортир, който приклекнал на едно коляно се бе надвесил над нея, повдигна очи към Лоуг и Браг. - Що за птица е тази? Откъде се взе?
-Това е планински ловец! – отговори през зъби Браг, - Трябва да я претърсим основно и да я завържем много здраво Мортир! Освен ако не и видим сметката веднага! – Зак надничаше над главите на двамата демони. Мортир подхвана отпуснатото тяло за раменете, двамата демони я уловиха за краката и я пренесоха до огъня където се заеха да я освобождават от многобройното и въоръжение. Тялото и бе безсрамно опипано и бойния и костюм основно претърсен. Лишиха я от многобройното и оборудване след което Мортир извади от раницата си парчето алпинистко въже и стегна тялото и в пашкул. За завързването на краката и използуваха няколко ивици отпрани от собственото и наметало! Докато Мортир и Зак се занимаваха с обездвижването на пленницата, Лоуг помогна на своя събрат да превърже ранената си ръка. Раната бе сериозна и Лоуг промърмори , че на сутринта ще се наложи да потърсят някои билки с които да промият и превържат раната отново за да не се влоши. Браг стискаше кривите си зъби докато Лоуг пречупваше стрелата и изтегляше дланта му през отчупения край. Върхът се бе забил дълбоко в дръжката на брадвата. Ако попадението бе в тялото на Браг то той едва ли щеше да бъде между живите.
-Хей , момчета! – провикна се Мортир, - Кучката е много богата! – В ръцете си държеше двете тежки кесии натъпкани със злато. Браг и Лоуг се спогледаха.
- Ако е преследвала точно нас, а не е попаднала случайно тук, значи някой най-вероятно Смоул е платил много висока цена за главите ни! Интересно защо? Освен това вече е била изпратена група преследвачи, онези от които се отървахме! Питам се дали Зак знае нещо? - Лоуг впери поглед в Зак. Малкият се отдръпна крачка назад и запелтечи уплашено:
-Ннн-н-н-ищо ннне зз-знам! Честно! Ннне с-с-съм виждал тази, т-т-таз-з-зи жена!
-Истината ли беше това което ни каза, че сте били само вие, групата наемници към която се числеше и ти, само вие сте ни преследвали? – Браг притискаше превръзката с лявата си ръка и намръщеното му от болката лице уплаши Зак още повече.
-К-к-кълна се! Нищо не знам за нея! – устните му трепереха и очите му плуваха във влага. Мортир се приближи до него и го тупна по гърба.
-Зак, месото изгоря! Виж какво можеш да спасиш от мръвките, аз ще огледам околността! Малко е късно за това но може и да има полза. Лоуг, може ли да се направи нещо за раната на Браг, освен това което вече си сторил разбира се?
- Не и на тъмно Мортир! Утре ще потърся билки които ще помогнат.
- Добре тогава! Аз вярвам на Зак! Ако тя се събуди докато ме няма вижте какво ще успеете да изкопчите от нея. – Мортир ровеше в раницата си и измъкна фенера, провери дали ножът е на кръста му. Вдигна назъбения демонски меч и остави скъсеното оръжие. Разтри с ръка мястото където го бе ударила стрелата. За последните дни получи повече рани и контузии отколкото за последните десет години от живота си! Натисна бутона на фенера. Бликна мощен сноп светлина! Батериите все още ги биваше, демоните и Зак стояха като втрещени. Мортир попипа кесията на врата си усещайки, че “зеленото око” е на мястото си и се отправи към пущинака.
- Може да се забавя час или два. Не се безпокойте, ако има нещо да става ще стане! Ако не се появя до сутринта, спасявайте се от тук и … - замълча за миг - бягайте бързо! - Зак протягаше към него шиш с почернели мръвки.
-Няма ли да хапнеш малко? – Мортир се бе изгубил сред дърветата и храстите. След малко проблесна лъч светлина. После угасна. Така няколко пъти докато се отдалечи толкова, че дори светлината от фенера му не се виждаше.
-Той е магьосник! – убедено каза Зак - успя да извади светлина от пръчка.
-Това не беше пръчка! – сопна се Браг. Болката го изнервяше.
- А какво беше? – Зак се запъна. – Какво беше? Ами омагьосаното въже? Или и то не е въже?
- Какво омагьосано въже? – Лоуг се включи в препирнята.
- Това с което е вързана жената – планински ловец! Виждал ли си такова въже? – Зак протегна ръка и пъхна пръсти между въжето и тялото на Алва. Неочаквано тя се изви като змия и удари със свити колене Зак в гръдния кош. Зак, който се бе приближил непредпазливо до нея изохка и се просна по гръб. Алва извивайки тялото си се прехвърли върху момчето и го покри. Пръстите на Зак пъхнати под въжето вече бяха усукани болезнено и той не можеше да ги измъкне. Алва изпъна мощно тялото си назад и стовари зверски удар с глава в лицето на Зак. Той изкрещя от болка, от носа му шурна кръв. Лудата кучка го удари отново, този път ударът попадна в лявата му скула. Зак изви глава надясно за да избегне нов злобен удар но това щеше да се окаже фатално за него тъй като именно това целеше Алва и в мига преди да впие зъби в оголената шия на младежа за да прегризе артерията му, Лоуг стовари тежкия си ритник в главата и! Тя изсъска злобно някакви думи неразбираеми за демоните, червените и очи сякаш хвърляха пламъци! Браг, който бе минал от другата и страна извън полезрението и я шибна с плоското на оставения от Мортир меч по тила и я изпрати отново в страната на сънищата. Издърпаха тялото и от това на Зак. Момчето най-сетне измъкна пръсти изпод стегнатите навивки на въжето и попипа лицето си. Скулата го болеше адски, а носът му кървеше!
- Тази змия е луда, направо побъркана! – Зак се взираше в окървавените си ръце и оцапаната предница на ризата си.
- Не се оплаквай, всеки истински мъж мечтае да му скочи жена като тази! -–Лоуг го напушваше смях. – Наистина малко е буйно момичето, иначе си го бива! – Браг също се хилеше подло! Зак им хвърли убийствен поглед което ги разсмя още повече.
- Бягай до реката и се измий! – Лоуг почти се задавяше от смях. – Какво ще обясняваш на Мортир когато се върне? Не знам мой човек! Поискал си да понамажеш нещичко от нашата „беззащитна” пленница! Как ли ще го приеме Мортир? Не знам, просто не знам!
Зак се изправи тромаво, промърмори нещо като: “Защо не се обесите и двамата бе, грозници?” и се отправи към реката като предпазливо заобиколи тялото на жената. Очите и бяха затворени. Дали обаче беше в съзнание? Отговорът на този въпрос вече се превръщаше в истинско приключение!