Злато, златна ябълко...

Автор: lisiza
Дата: 04.08.2009 @ 21:44:14
Раздел: Разкази


„ Златооооо, златна ябълкооооо...”, се проточи над неспиращия грохот на предачните машини. Голямото хале, колкото и да беше голямо, дори с шума си, не можа да заглуши този глас, идващ от дълбочината на сърцето. Сякаш становете познали златните нишки в кадифения глас на Лалка, заслушани в тъгата и нежността на песента, замлъкнаха за миг и в непонятната тишина до нея застана сянката на дежурния инженер.
Вече всички притихнаха. Ако някой друг запееше или с нещо нарушеше дисциплината, щяха да го накажат, с няколко левчета от заплатата. Колкото и малка да бе тя, дълъг и непосилен физическия труд, никоя от жените, работещи тук, не би си и помислила да наруши реда.
Инженерът само се наведе над шпулата, която заподскача като уплашено птиче в ръцете на младата жена, не виждаща от преплетените нишки, дали той се спря заради нея или стана сам автоматично спря, оплетен някъде отзад към варелите с големи плитки неизпреден памук. Те висяха безпомощно, готови да се оплетат само да се измъкнат от огромните варели, строени в дълги редици зад машините. Само й се стори, че младият мъж с искрящи зелени очи застана до нея, а той потегли нишката, върна шпулата обратно, засука нишката, обърна се към другите жени, наведени над становете, следящи какво ще стане. Отмина. Машината след него жално припя с хриптене. Беше й трудно да спира и още по-трудно да тръгне. С него отмина и радостта, че го е видяла. Не можеше да мине втори път.
Нямаше работа често в техния участък. Но защо толкова искаше да е първа смяна, защото повече го виждаше или знаеше, че е някъде там зад зелената тънка стена на тясната канцелария? Дори мечташе да сгреши в нещо, само и само да я извикат при него, да постоят двамата и да се погледат в очите. Големите й тъжни очи да попият игривите искри на красивото зелено, изпъстрено с малки тъмни петънца, които потъмняваха само щом я видеше, сякаш създадени за да я обичат, да я даряват с топлината си. Колко щедри бяха очите му, колко жени, колежки от различна възраст тайно въздишаха по него. Не високия ръст и спортна фигура ги караха да замълчат. Очите му ги приковаваха, омайваха и даряваха с топлината, от която имаха нужда - да помечтаят, застанали пред становете, чакащи в пет сутринта да забие звънеца, да започне смяната. Той уж ги оглеждаше, това му беше работата, но всички знаеха, че първо ще погледне към Лалка, към големите й кафяви очи и златни плитки.
Звънецът прекъсна мислите на младата жена. Дори и не забеляза, че смяната бе свършила. Въздъхна. Чакаха я у дома, двете малки деца, вечно недоволната свекърва и мъжа й. Ако не беше на смяна, се връщаше късно от среща с приятели и тогава беше готов да се карат и без повод, сякаш да й покаже, кой е господарят. Само да му каже нещо и се започваше, от едната страна свекърва й, колко би трябвало да е благодарна, че я е взел нейния Тошко, от друга страна Тошко, че я търпи само заради децата. Не посягаше, беше добър с нея, но недостатъчно нежен и неговите груби шеги започваха все повече да я натъжават. Спасяваше я само присъствието на майка му. Пред нея благовееше. Само тя можеше да го успокои. Но често свекърва й излизаше и тогава само страха да не прехвърли гнева си върху децата я караше да се прибере набързо в къщи.
Пак въздъхна. Тази вечер свекървата беше излязла. Приятелката й се разболяла и списъка с покупки беше на масата. Зарадва се малко, но съвсем малко. Малко разнообразие. Не че й нямаха доверие, майка му пазаруваше, тя трябваше да си стои в къщи.
Беше красива, Тошко си я хареса на една училищна дискотека и я поиска за жена. На шестнадесет, помислила че е намерила своя принц, му довери честта и живота си. Красивата приказка приключи с изключване от гимназията и две хубави деца, момиченце и момченце. Тошко се радваше на семейството си, но малко. Шофьор, пътуващ непрекъснато, отсъстващ с дни, така се беше поболял от мисълта, че красивата му, умна и млада жена може да хареса някого в негово отсъствие, че започна да вярва на приказките на приятелите си, на подхвърлянията на майка си, че рано или късно Лалка ще отиде при друг. Искаше и трето дете. Не беше сигурен в любовта й. А като му отказа, съмненията се превърнаха в болезнена ревност.
Стараеше се по всякакъв начин да я обиди, за да я подчини, дя я унизи, за да му вярва и да му бъде вярна.
Не питаше от какво има нужда тя. А тя искаше само да пее. Да й разрешат да завърши училище и да стане народна певица. Не й разрешиха. Той и майка му. Учителят й по пеене три години след това продължаваше да настоява и накрая се отказа и той. Как жена му да застане на сцената! Тя е само негова, как други мъже и други очи ще се радват на гласа й, на стройната й фигура, на красивите кафяви очи. Не и не. Ще си стои в къщи.
За да изхранят семейството, волю-неволю, й разреши да работи в текстилната фабрика. С нейния девети клас, тя нямаше шанс да работи друго, дори да искаше. А тя само искаше да пее.
Мръсният и пропит с малки пухчета от огромните валма въздух не беше за нейните дробове на певица. В огромното хале намериха място и дарачниците и предачните станове и онези по-малките, от които излизаха готовите конци. Колко се радваше преди на кинопрегледите, когато шпулите се въртяха сякаш побеснели, а някоя работничка важно ги оглеждаше и работеше на няколко стана едновременно. Тя самата имаше само една предачна машина, дълга към дванадесет метра и взирането във всяка нишка и варел, за да не прекъсне преденето я уморяваха. Когато се оплитаха нишките спираше стана и всяко прекъсване й струваше обидните думи в къщи. Изкарваше много повече от мъжа си и свекървата заедно, но те винаги бяха недоволни. Беше здраво момиче, работна и усърдна, но въздухът я изпълваше с малките си прашинки и тя дори не смееше да се закашля, толкова силно усещаше всяка от тях в ноздрите и гърлото си.
Искаше да пее. Разрешаваха й заради гласа й. Но тук пеенето беше забранено. Дори не пускаха радио-точката, да не се разсее някоя от работничките, да не обърка нишките, да не би да не си изпълни нормата, а тук сроковете не чакаха, имаше план и той трябваше да се изпълнява.
С каква радост чакаше и броеше дните до първа смяна. Така преминаха две години. Едва се задържаше в къщи през почивните дни. Стараеше се да изглежда весела пред децата, радваше се ако свекърва й предложеше да ги заведат на кино, да поиграят в парка или да отидат до зоологическата градина. За нея също беше празник, нищо че бе под зоркия поглед на свекървата, с която никога нямаше да станат прятелки, а толкова искаше, тя да я приеме като дъщеря, сама отгледана от баща си, без да знае какво е майчино разбиране. Повярва й в началото, за да склони да се ожени за нейния Тошко, а после, после не прояви вече интерес към младата жена. Беше си свършила работата, харесала снахата и оженила сина си. От тук нататък нейно задължение беше да я контролира. Това знаеше от своята свекърва, така се държеше и със своята снаха, без да съзнава колко я наранява.
Една сутрин младата жена стана по-рано. Тошко в прилив на обич, а беше пестелив в чувствата и думите си към нея, й беше купил нова рокля. Не беше нищо особено, както винаги от най-евтинките, но каквото и да облечеше, се чувстваше щастлива, като певица, излязла на сцената в най-новия си костюм. Така се чувстваше, не й трябваха аплодисменти, нейната сцена беше огромното хале, в което никой не чуваше гласа си и не можеше да се надвика дори с мислите си.
От сутринта мечтаеше, как ще започне своята песен, по някое време, отброила точно варелите, готова с нормата си за деня. Не иска да бърза, иска спокойно да работи и с крайчеца на окото си да търси блясъка на неговите зелени очи.
Но инженерът се беше разболял. Ерген от малко градче, на квартира в големия град. Беше с пневмония. Лалка не смееше да пита, успокои се когато един от техниците каза, че е в болницата. Дори събраха пари за портокали и бонбони, подписваха се на едно листче, набързо скъсано от нечия забравена тетрадка, а никоя от жените тук нямаше завършено училище. Всички се радваха, че инжинерът оздравява, и че могат да го посетят в болницата. Харесваха го, знаеха че е сам, не искаха да се чувства и изоставен. Дори направиха списък, кой кога да го посети, да не му досаждат. Лалка очакваше притихнала да види списъка и не повярва, че е с Мария бригадирката, която беше нейната майка тук във фабриката. Само тя я разбираше и малкото време, в което можеха да си разменят няколко думи пред гардеробчетата в съблекалнята бяха достатъчни за младата жена да се почувства разбрана и обичана. Не й трябваха много думи за да обясни. Топлите очи на Мария я разбираха. Помагаше й със съвети колкото можеше.
Днес след обед бе часът за посещение. Новата рокля засия върху младата жена, толкова беше щастлива, че ще го види, толкова й беше мъчно и тъжно че е сам, забравила за себе си. Беше забравила дори да пее. Становете напразно чакаха да ги озари със златното кадифе на гласа си. Колежките приведени над машините си не се учудиха, беше в края на месеца, всяка бързаше да доизработи нормата си. Всяко левче беше необходимо, всяка стотинка.
В болницата всичко светеше от слънчевия ден в това лято. Пред стаята двете жени се спогледаха и влязоха тихо, докторът ги бе предупредил, че младият мъж спи. Зарадваха се като го видяха седнал до прозореца, сякаш знаейки, че днес ще дойде Лалка. Бяха му показали списъка и той мислеше за нея, разтворил книга донесена от приятели, замечтан, без да забелязва, че не е прочел още заглавието. Когато го попитаха за нея, бе учуден няколко минути, докато разбере, че тази книга му е в ръцете. Очите им се срещнаха. Мария от учтивост го поразпита и излезе да потърси сестрата, да разбере за състоянието му. Беше очевиден предлог да ги остави сами, но те дори не я чуха.
Очите им говореха. Не се познаваха достатъчно, не можеха да водят дълги разговори, но очите, очите им потъваха едни в други. Нямаше нужда от думи. Беше любов, от пръв поглед за нея и завинаги. Чиста любов, която не иска нищо в замяна. Той въздишаше, че не е свободна, но тя така го поглеждаше там в халето, че забравяше за другите. Не можеше да я има, но можеше да я вземе за ръката и далеч от любопитните погледи да погали с очите си златните непокорни коси, открити, нескрити от задължителната забрадка, да я види сама, спокойна и сияеща с първати си непредубедена любов. Нямаше значение, че не могат да са заедно, достатъчно е само да се видят, да поседят и очите им да разкажат всичко.
Мария не отчете само една подробност от хитрия си план със списъка, двете да са заедно в този ден. Тошко, свободен от смяна бе решил да посрещне жена си на изхода на фабриката и да я заведе на разходка. Тя се отдалечаваше от него, усещаше го с цялото си сърце, колкото и да не бе особено умен и чувствителен, но я обожаваше и това беше неговия живот. Видя я на изхода с Мария, толкова сияеща и щастлива, че краката му се подкосиха. Беше се объркал, а те го подминаха без да го забележат улисани в някакви си техни женски разговори. Когато се съвзе, бяха доста далеч и той тръгна след тях, криейки се, проследяващ къде жена му е тръгнала с новата рокля след работа, без да го пита, без да предупреди майка му.
До болницата не подозираше нищо, беше с колежката си и тъкмо се бе поуспокоил, когато видя, че Мария излиза навън сама. Къде беше жена му? Невинно попита сестрата, с която тя токущо бе говорила, че е забравил номера на стаята, тя му каза и той припряно се качи на втория етаж. Внимателно приближи вратата и се заслуша. Отвътре се чуваше само...тишина. Нямаше разговор, нямаше думи, странно. Лалка обичаше да говори в къщи на децата, дори говореше на предметите и на всичко, което се случваше около нея. Беше му приятно да я слуша, без да разбира колко е самотна, колко много иска да сподели с някого радостите, за нещата които я вълнуват. Тошко не я разбираше, не му беше ясна логиката й, разсъжденията, не разбираше как може да се радва на цветята когато ги полива, да им говори, милва и дори целува. Не разбираше защо страда, ако види мокро коте, или изпаднало птиче, без време умряло в някоя буря. Всички тези непонятни за него неща я натъжаваха, а той й се присмиваше. Но, обичаше да я слуша, мислеше, че с това е щастлива. С него и с децата, с майка му.
Тишината продължи твърде дълго. Не се стърпя и погледна през ключалката, преди да се е върнала сестрата или да дойде някой доктор, нямаше смелост открито да влезе в стаята. Как да каже на жена си, че я е проследил? А защо? Не й вярва или нещо се е случило? Това, което видя го накара да се просълзи от гняв, от истинки мъжки непреодолим гняв, че не може да влезе, да стисне за плитките жена си и да я поведе, не да я повлече право в къщи. Вътре, тя и инженерът се държаха за ръцете.
Ревността, непреодолимия гняв, невъзможността да я накаже веднага, го задушаваха. Изхвърча навън, опомняйки се пред кръчмата. В дъното на масата с приятелите си не проговори, мълчеше и пиеше, което ги озадачи. Не беше от разговорливите, нито пиеше много, само по чашка две, но това пиене подсказваше за проблем. Не обсъди с тях нищо и нищо не сподели. Не успяха да го развеселят, а вицовете им само разяждяше огъня вътре в него и гнева, дотолкова че да не спре да пие. Беше се напил за първи път в живота си до умопомрачаване. Когато се прибра, а не помнеше как се е прибрал, имаше само една мисъл в главата си, да удари Лалка, да я дръпне за главата и да й даде урок. Да не се заглежда друг път по други мъже, да разбере кой е господарят.
Лалка го посрещна в стаята им, усмихваше му се с красивото си лице, сияеща от срещата, щастлива, че любимият й е здрав и че скоро ще го вижда през първите смени. В малкия й неслучващ се живот влизащ в руслото си, тя имаше тази допълнителна радост, за да се справя, с живота, от който нямаше измъкване. Това беше живота й.
Дори не разбра как главата й докосна стената, в която тапетите очертаха странен кръг, помътнявящ и помътняващ все повече. Тапетите бяха на цветя, големи и кафяви рози, а тези кръгове бяха червени. След това усети тъпа болка отзад, няколко по-остри отляво, очите й се напълниха със сълзи, един въпрос й се въртеше в главата непрестанно, защо, какво съм направила, толково неистово крещеше въпроса, че й се счуваше, че крещи.
А тя лежеше на пода в безсъзнание, с недоразплетени плитки, а той държеше кичури в ръката си, толкова обичаше тази коса, когато я разстилаше на възглавницата и сутрин светлината първо преминаваше за да поеме златния й блясък и след това слизаше по-надолу към ослепителното бяло на кожата й. Колко се гордееше със своята красавица. Я тя го беше посрамила. Повлекана, да се държи за ръката с чужд мъж, какъв е тоя мъж, защо е ходила в тази болница да го види, връзка ли имат, това ли е искала тя като го молеше да посещава вечерната гимназия? Ето й първия урок, да го запомни хубавичко.


...........................................................................................................................................
„Златооооо,....”, откъде идват тези думи, много са, колко хубави думи, откъде ги чува, откъде. А, светли петна, красиви, това трябва да е стаята им, не тук е много по-красиво и по-светло, тук мирише на... не, не е онзи пропит на памук и машинно масло въздух, нагрят до горещо, от който не можеше да диша, но обичаше, защото инженерът беше там, този ухаеше на цветя...как беше забравила техния мирис. Тошко веднъж не й подари цветя... Зелено, колко много зелено, не е той... Момиченце играе с кукла до реката, с дълги коси и плаче, но...това е тя, не това е моето момиченце, но защо плаче... Какво кънти в главата й и не й дава възможност да се порадва на тишината. „Ябълкооооооо....” Как миришат ябълките, особено зелените, натрапчиво, влизат през ноздрите и вкуса им не би го сравнила с мента... би изпила един ментов чай, баща й винаги й приготвяше чай от листа на мента, когато беше болна...Болна ли е, да се огледа, не това е реката, реката е бърза, не чува водата, а момиценчето плаче ли плаче. Помъчи се да види за куклата ли плаче и усети топлината на сълзите му, с тяхното търкулване по кожата си усещаше радост и упоена от силния дъх на ябълки заспа.
До леглото й момиченцето плачеше за мама и безпомощно дърпаше ръката на баща си. Удовлетворението бе застинало в студения му поглед. Нямаше повече гняв, имаше само омраза. Дори в това болнично легло, тя беше красива. Лекарите, сестрите и те се заглеждаха. Красотата й му принадлежеше, идеше му да им извика, това е моята жена, само моя, ще правя с нея каквото си поискам! Само ни оставете на мира.
А тя само искаше да пее. При прегледа лекарите намериха и стара неизлекувана туберкулоза, увредила дробовете й. Счупения череп, липсващите зъби, отекналото око с риск да не прогледне, не бяха толкова страшни пред туберкулозата. Тъпчеха я с лекарства седмици наред, болестта се бореше упорито, намерила тихо и уютно местенце. Когато всичко попремина, а младата жена укрепна, започна да излиза в градината зад болницата, но беше толкова слаба, че не я пускаха без санитарка. Никой не й подаде огледало, никой не говореше за мъжа й и свекървата. Само за децата, които всеки ден чакаха пред вратата й, за да попитат как е мама. Само на тях им липсваше. Тя им беше майка, единствената.
След месеци, когато вече можеше да се върне на работа, а лекарите се бореха със съпруга й да я премести, обяснявайки колко е преболедувала, че условията във фабриката ще й навредят, че може да има усложения, че може да се случи нещастие, той вдигаше подигравателно рамене и им казваше да си ходят - на майната. Той й е мъж, той ще реши, той ще каже какво да прави с живота й. Мария и тя се опита да го вразуми, дори потърси майка му за съдействие, но й отказаха. Беше намерила с много тичане място за чистачка в едно училище. Напразно.
Лалка се върна до уморения си стан. Колежките й съчувстваха, но не говореха за вида й и болестта. Лалка знаеше, всичко знаеше, старателно отбягваше огледала и прозорци. Не смееше да вдигне поглед нагоре, за да не види какво се е случило с лицето й. Каквото да й беше причинил Тошко, то пак сияеше, от щастие, когато биеше звънеца, когато знаеше, че зелените очи ще я проследят с леката си топлина и ще я опазят с присъствието си, някъде там зад стената на канцеларията или от далечния ъгъл на голямото хале.
Но това беше вчера, а днес, днес той почерпи, за сватбата си. Разказваше нещо оживено на дежурните техници, а те невъздържано го наставляваха в съпружеските тайни. По-възрастните жени и те не изоставаха, а той като знаеше, че началниците няма да ги проверят, нехаеше за становете, които въртяха големите нишки, а те се притискаха една в друга, хиляди нишки, от които по-голямата нишка за да бъде изпредена на обикновен конец, растеше с радостта на другите заблудени нишки и се въртеше лудо, въртеше и танцуваше в такт, тропаше с хилядите си прашинки и се забиваше право в сърцето на младата жена.
Щастието й беше ограбено. Дори не можеше да пее след болестата, беше опасно, не можеше да смени работата си, не можеше да смени живота си. Не би помислила за развод. Нямаше никого. На кого да остави децата си? На пропилия им се баща, който не се задържаше дълго на една работа или на болната му майка, която пръдължаваше упорито да я обижда и унижава. Какво да прави, къде да отиде, при кого да избяга? Ако, само ако нейния инженер я обичаше, така както тя се бе влюбила в него, но той се женеше. Очите му, как да не ги вижда, как да го забрави. С какво да го привлече, с погрознялото си лице, с оредялата и побеляля коса, соято не се заплиташе в онези разкошни плитки, които навиваше около главата си и които дори забрадката не скриваше? Или с песента, любимата й песен. Вече, дори не можеше да пее. Какво и е останало още в живота? Какво да му даде от себе си.
Умислена, натъжена месеци след оздравяването си, не знаеща какво да прави, а вече не се чувстваше добре във фабриката и въздуха я притискаше, не можеше да диша, лекарите й казаха да носи маска, но и това не помагаше, заслепена от безизходицата си тя се реши. Ще му подари още веднъж гласа си. Ще се напрегне, ще изпее песента, за да я помни каквато беше, красива и щастлива, когато зелените му очи потъваха в нейните.
И един ден над машинния грохот, изведнъж се чу познатото”Златооооо, златна ябълкооооо...” . Всичко притихна, Лалка пееше. Не, тя се прощаваше с живота си. Никой не помръдна, докато песента не заглъхна. Шумът беше същият, но зловещото онемяване на стана й, породи подозрение. В позабравено и закъсняло извинение, инженерът притича. Станът беше спрял автоматично, Лалка свлечена на пода, припаднала, а тънка струйчица кръв си прокрадваше път от ъгълчето на устата, към якичката на синята престилка, която й стоеше толкова красиво, че приличаше на ученичка.
Нямаше значение, че я откараха с бърза помощ. Диагнозата беше повече от ясна. Туберкулозата се беше върнала и в последния й опит да подари на любимия си сърцето си, й бе разяла напълно дробовете. Не можеше повече да пее. Никога повече.
Изпратиха я. Само инженерът се оправда с нещо незначително. Не го укоряваха, Лалка си беше въобразила, че я харесва. Харесваше и другите и с тях не се държеше само за ръката. Една от тях чакаше дете. Беше му безразлично за коя ще се ожени, стига да остане в големия град.


Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=113361