ХуЛите - лека ръка

Голям Ветко ги завари на моста. Оттук започваше селската мера, оттук минаваше добитъкът четири пъти на ден – като отиваше и като се връщаше от паша.
Другоселците се бяха свили под някакво платнище, избеляло и оръфано от старост. Крачолите на мъжа бяха мокри, вълнените чорапи на жената жвакаха в галошите и на Ветко му стана мъчно.
- Какво ви става бе, хора? – кротко ги подхвана Ветко. – Ще се простудите така. Хайде да ви водя вкъщи да се изсушите.
- Нищо, нищо! – каза мъжът. – Ние сме си свикнали.
- На студ и влага се не свиква ! – мъдро каза Голям Ветко. – Ще дойдете. Даже не ме чакайте, тръгвайте към къщи, аз ще посрещна животните и идвам.
- Не, не! – обади се и жената.
Иззад могилата се показаха селските говеда. Когато минаха през моста, вече смрачаваше и Ветко спря да ги кандърдисва, просто прихвана мъжа за ръкава и ги закара вкъщи заедно с говедата. Сипа ярма по яслите, изми се на чешмата и влезе в холчето. Майка му слагаше салатите на кръст покрай шишето с ракия, другоселците стеснително се свиваха по столовете, но бяха свалили влажните връхнини.
- Ха наздраве! – вдигна юзчето Голям Ветко. – Ха наздраве, нека хапнат още малко кравите, па тогава ще доя…
- Няма да пречим, тръгваме за рейса -каза припряно жената.
- Не пречите. Ама няма какво да я сучем. Аз кравата си не давам…- каза откровено Ветко.
- Разбрахме, ама …
- Не се сърдете! – додаде Ветко.- Знам, че ви е мерак, ама и аз го обикнах животното.
- Така е! - каза мъжът. - Ти поне знаеш какво ни е, защото си гледал животни. Ние тая крава от парче месо сме я отчували.
- Знам. И ви разбирам.
- Ама пуста управия – продължи мъжът. – Като се разваля една къща, никой не знае къде ще идат керемидите…
- Така е – съгласи се и Ветко.- Колко стопанства разтурват сега тия седесарите. Повечето никога в живота не са хвърлили семенце, нито трева са подали на някоя животинка. Затова не им е жал.
- И по нас е така – каза мъжът. – Знаеш ли кой е председател на ликвидацията? Детската учителка…
- Мале, мале! – зачуди се Ветко…
- Ние с жената получихме три елитни крави като младоженци. Оттогава го навъдихме това стадо само от медалистки. Ама твоята крава ни остана на сърце, защото майка й умря и с биберон сме я хранили като бебе.
- Да бе. Казаха ми, като ми я дадоха. Аз не съм се и надявал. Ама излезе от майка ми мираз, дядо ми навремето внесъл крава в стопанството, сега връщат крава на майка ми. И така…
- Ние затова сме по-спокойни- каза жената. – Щото като ви видяхме, стана ясно, че няма де се затрие животинката. Иначе имаше гражданя – вземат елитна крава и направо я дават на циганина за клане. Сърцето ни болеше…
- Жалко за стадото! – съжали Голям Ветко. – Като гледам кравата, мога да си представя и стадото…
- Жалко, наистина ! – каза мъжът и се надигна. – Прощавайте за главоболието. Ама не можем да не минем да видим…
- Не се притеснявайте. И идвайте.
Ветко ги изпрати до портата. Другоселците си тръгнаха. Свити, малко смачкани под оръфаното платнище. Говедарят беше казал на Ветко, че идват да гледат кравата. Стоят, казва, недалеч, не говорят, не ядат, не сядат, вървят след чардата и очите им все в тая крава. Голяма мъка им е ще знаеш.
- Ей, комшу! – извика Голям Ветко. Беше решил.- Я върнете се, върнете се!
Другоселците се обърнаха и заситниха обратно притеснени.
- Какво има? – уплашено попита мъжът.
- Нищо, нищо. Ти парите носиш ли? – попита Голям Ветко.
- Нося ги, ама защо са…
- Давай парите и взимай кравата.
- О-о-о – проплака жената и хвана ръката му да я целува.
- Недей, булка! – дръпна се с неудобство Голям Ветко. – Нищо не съм направил, само ви вземам парите.
- О-о-о, ти не можеш да си представиш…- проплака пак жената.
Голям Ветко изведе животното от обора. Кравата излезе бавно, но покорно, огледа всички и задъвка. Мъжът извади от джоба си леко юларче и го хвърли на главата й. Завърза тъничка връвчица и я подръпна. Кравата послушно прекрачи.
- Ей, братчед, това чудо е един тон. Да ти дам eдно сериозно въже. Къде ще стигнеш с тая връвчица по нощите?
- Ще я закарам аз. Не бери грижа…- каза мъжът с променен глас. – Жена, давай парите.
Жената извади пачка банкноти. Голям Ветко ги пъхна в джоба, без да брои.
- И със здраве! – каза той.
- Със здраве! И благодарим! – другоселците забързаха, сякаш се бояха Голям Ветко да не се разкъндардиса.
А Голям Ветко се натъжи. Очкваше кравата поне да се подърпа, мъничко да се противи. Все пак два месеца как я храни. А тя тръгна с усмивка, както се казва.
- Лека ръка! – помисли си за другоселеца Голям Ветко и хлътна намусен вкъщи.