ХуЛите - Пътуване към себе си

Така се случи – пътят е самичък.
Така се случи – скърцам в жълта прах.
И не че имам избор, но си мисля –
коя бях вчера, днес коя съм аз?
Додето си умувам, се смрачава.
Животът ми се свива на кълбо.
Костюмът му е стар, косата – бяла,
но иначе е жилаво тесто.
Наперен е почти като безсмъртен,
а долу е въртопно и влече…
По цели нощи после нещо кърпи,
а в утрото е в стегнато сетре.
В ината му е силата. Тревата
тъй слабичка, без йерихонски вик
разтваря тишините на земята,
намира си небесните води.
А сянката ми се топи, тънее
и вече се провижда онзи хълм…
Ще хлопне календарът зад тирето
и земните ми страсти ще заспят.
Все повече се лутам. И е болка –
в пустините камбана не звъни.
Не в думи, а в мълчания я нося –
далече от нечистите очи.

Към себе си ли сам сама пътувам?
Утроба е светът. И е море.
Преди да се родя отвъд и друга,
разказвам се по пясъка с перце.