ХуЛите - Къща на колела

В малки и големи събития винаги има замесена жена. В моя разказ те са две.
Първата се казва Божидара, но съпругът й доктор Милчев я наричаше Боби. Като на всяка хубава жена и двете имена й подхождаха. Само не се разбра, по каква причина тя се беше омъжила за човек с двайсет години по-възрастен от нея. Но… това са лични проблеми.

Доктор Милчо Милчев работеше в столична болница и прескачаше до родното си село докато бяха живи родителите му. След тяхната смърт се изгуби за много години, а бащината му къща запустя, разкриви се и рухна от немощ.

Това лято докторът се появи. Пристигна с тъмен "Мерцедес" и прикачен към него голям фургон, но не като тези, дето ги мъкнат трактористите на полето. Този беше по-нисък, заоблен и млечно бял, като женска гръд. Прозорците му бяха украсени с дантели и завеси, сякаш изтъкани от паяжина. На покрива си имаше антени, загледани любопитно към Балкана. Пред входа потрепваше розов сенник, като разперени птичи крила. А вътре... какво ли нямаше вътре?!

Фургонът се изпъчи до съборената къща, а колата кротуваше на сянка под ореха. Скоро потъналият в буренак двор се огласи от модерна музика и наоколо заприлича на панаир. Но тук не идваха купувачи, нито разплакани за лъскави играчки деца, а болни баби и старци, лек да търсят при доктор Милчев. Уж да летува беше дошъл със съпругата си, но се подразбра, че е на частна практика - така между другото - на колела.

Болните смирено окупираха фургона, чакаха реда си на сянка под овошките и любопитно оглеждаха докторския дом.
- Оно си е къща - думаше баба Гена - само че на колела. Така се мъчат сите граждани.

Извървя се сума народ да види това чудо, но повечето оглеждаха младата съпруга. Едни недоумяваха, други шушукаха, а имаше и клюкари - били се свършили мъжете за нея, защото техният Милчо беше отдавна побелял, явно застарял и доста напълнял - мъж на възраст.

Боби, както се разбра беше градско чедо, но общуваше с всички пациенти, разпитваше ги за дреболии и понякога сама разказваше вицове.
- Добра душа носи - констатира леля Сийка - га че е раждана на село.

А докторшата се оказа и мила съпруга, винаги усмихната към Милчо и току без повод и пред всички, вземе та го целуне. Болните мълчаха, защото са болни, но клатеха глава като неволни свидетели на прекалената семейна идилия.

Друго изненада хората от селото. Щом слънцето изпълзеше над клоните в двора, Боби излизаше облечена в бански костюм. Лягаше върху гумен дюшек с присвити в коленете крака и правеше слънчеви бани. Замижала неподвижно, тя приличаше на голяма кукла, с която имаше право единствен да играе доктор Милчев. Жените се споглеждаха, мърмореха шепнешком, а мъжете разтягаха погледи по пълните гърди, изящните бедра и тънката талия на докторшата.

Боби без да се смущава се пържеше на слънцето, като риба в тиган. Но тази софийска мряна бързо подразни мъжете и навалицата за прегледи се увеличи. Докторът подразбра причината и скоро дюшекът изчезна. Това беше дребно семейно... затъмнение. След ден-два, съпругата пак се появи по бански костюм, с шапка и тъмни очила. Сам Милчо я изпрати на риболов в яза под селото.

Когато тя се върна, грейнала от радост, отдалече изчурулика на съпруга си:
- Мили!... Излез скъпи да видиш! - и показа няколко дребни рибки.
- Сама ги улових. Чудно е там!

Риболовните набези на Боби в яза зачестиха. Безгрижно замяташе въдицата, къпеше се и се изтягаше на осеяния с едри камъчета пясък.

Наблизо, под върбите, всеки ден пладнуваха овцете на Панчо Читака. Стадото се виждаше, но овчарят прикрит наблюдаваше софиянката. Няколко дни така я гледа, докато веднъж се престраши и отиде при нея.
- Докторице - рече й - да имаш огънче?

Боби извади запалката, поднесе му огън и го изгледа. Нищо особено не забеляза у него - занемарен млад мъж, с къдрава черна коса. Но обръщението му я погъделичка и тя се усмихна благодарствено.

Панчо не си тръгна. Опъна няколко пъти от цигарата, и добил кураж, приклекна до нея.
- Болен съм от два дни - рече и се присви. - От тези овце не ми остава време да отида на преглед. Стомахът ми нещо... Може ли да ме прегледаш?

Боби свали очилата, захапа рамката в единия край и без колебание се съгласи.
- Покажи!
Читака смъкна ризата и се опъна на пясъка.
- Боли ме - пъшкаше той - пие ме, пие...

Докторшата положи ръка върху болното място и дълго опипва. Изглежда, че беше нещо сериозно, защото често местеше длан нагоре-надолу. Болният така учести дишането, та разбуди чак овцете на пладнището. Косматите му гърди се издуваха като ковашки мех, а вените на врата му бяха готови да се спукат.
- Да - каза накрая Боби - сериозно е. Трябва да се лекуваш. Следобед ще ти донеса лекарства.

И му донесе. Той изпи хапчето и помоли за още.
- Ще платя докторице - рече - кошарата ми е пълна с мляко, сирене и агнета. Стига да ме излекуваш, всичко ще дам.

Боби ходеше редовно за риба и все носеше лекарства на овчаря. Панчо я гощаваше с кисело мляко и прясно сирене. И двамата бяха доволни, станаха приятели, дори веднъж се къпаха заедно в яза. Един ден тя го попита:
- Какво става с агнето?
- Имаш го докторице, казал съм вече. Сугаренце е крехко, сладичко.
Искаш ли да го видиш?

Тя прие и Читака веднага я заведе в кошарата. Показа й млякото, сиренето, агнето и накрая я въведе в стаята.
- Харесва ли ти при мене? - попита я.
- Хубаво е ама... Искаш ли да ти призная нещо?... И няма да ми се обидиш?... Аз не съм лекарка. Станах заради тебе, дожаля ми да те гледам как страдаш.
- Знаех още в началото.
- Какво?
- Че не си докторица.
- Нима!... А защо тогава ме наричаше...
Панчо се почеса и призна:
- Защото и аз не бях болен.
- Лъжеш!
- Истина е... Всеки ден те гледах отдалече, па ми се дощя да ме прегледаш. Не съм докосван от чужда жена, та рекох да опитам как е.
- Хитрец! - развесели се Боби и го щипна по бузата. И Читака се развесели, но не я щипна, а я хвана през кръста. Дълго двамата се смяха, после ... после в кошарата настъпи тишина...

Втората жена се казва Седефка. Беше съпруга на Панчо Читака. Дойде за преглед при доктор Милчев и не изчака реда си. Влезе, притвори вратата на фургона и се разсъблече, както е от майка раждана.
- Не е необходимо - ококори очи докторът.
- Огледай ме добре и ми кажи, хубава ли съм! - ядовито рече пациентката - и опъна тяло пред него.
- Ами... да. Всичко си имаш, но това не е моя работа. Защо го правиш?
- Има защо докторе - и Седефка заплака. - На двадесет и девет години съм, две деца имам и още не съм погрозняла, нали? Кажи го на моя мъж. И го опитай, какво има другата повече от мене!
- Това не е моя работа, момиче.
- И твоя е! Защото другата е жена ти! Тук Седефка настръхна: - За риба ли ходи или за моя шаран Панчо? Всеки ден я мъкне в кошарата и там...
- Моята съпруга! - изхлипа Милчев. – Не може да бъде!
- Тя, чичо Милчо, се люби с моя Панчо.
- Не мога да повярвам.
- И аз не вярвах. Овчар е, думах си, коя ли ще се лепне за него. А то... твоята глезла го харесала. И знаеш ли как ги заварих в кошарата?
- Престани! Ти си болна, затова ревнуваш.
- Може и да ревнувам, но болният си ти, дърт пергишино. Защо си взел млада жена, като не те бива?
- Моля ти се, не крещи! Има хора навън.

Седефка навлече роклята и от вратата продължи да сипе упреци и закани.
- Ще викам я, та цялото село да ме чуе. Или я махай от тука, или и двамата ви ще...

Късно следобед Боби се завърна от риболов. Вместо риба, водеше агне. Спря пред фургона и извиси напевно:
- Мили!... Мили, познай...
Доктор Милчев изгледа строго съпругата си.
- Влез!

След малко фургонът започна да се люшка, като при земетръс. Чу се провлачено скимтене, но не беше от касетофона. Привечер, докторът смъкна сенника, прибра столовете и масата. След малко колата изръмжа сърдито и здрачината ги погълна.

В оглушалия и буренясал двор остана да блее сиротото агне на Панчо Читака.

юли - август 1998