ХуЛите - Уличната лампа

Борба страшна беше за тия лампи! Като рекоха всички: “Искаме да ни е видело, та видело”. Добре, ама три улични лампи дадоха за цялото село. Едната сложиха на площада, та Събчовата крава редовно се чешеше на нея. Другата туриха в Звонковата махала, щото най-младият от Звонковите – Танас – беше електротехник. Истината е, че той, завалията, най-много път направи до града, та да отпуснат лампите. От друга страна обаче и училището беше там, та бая деца щяха да минават покрай светлинката – и в мъгла, и зиме. А и - да не забравя – кметът и той беше от Звонковите...

За третата лампа настана бой. Епопея! Изредиха се от всички махали право при кмета – всеки с дерта си и убеждението, че третата лампа в селото е нужна баш там. И ние се събрахме – от Дренóвци. Тука бяхме все родá. Кой на кого беше син или внук, кое коляно братовчеди бяхме – малко се пообърквахме, но знаехме, че сме си свои. Първо мъжете бистрихме как и що да сторим – догде правихме покрива на Цековия плевник. После жените умуваха на прощъпалника на Грозданиното момче. И тъй го мислихме, и инак – работата беше лоша.

Запънката идеше от туй, че в нашата махала нямаше никаква забележителност. Старата кръчма само беше тук, обаче то мъжете в нея бяха забележителност, не кръчмата. Фратьовица по едно време имаше котка с едно синьо и едно жълто око, ама то беше отдавна. Огромна тиква се е раждала на бунището в края на махалата – цяло село се изреди да я гледа, но и то беше лани. Пък и тиквата една нощ изчезна – набедиха катунарите до съседното село, че са я отмъкнали.

Но Дренóвци имаше обща цел – уличната лампа.

И таман се бяхме отказали, дойде Станчо, на бай Руси момчето, от града. Умно момче беше – учеше за фелдшер. Казал баща му дерта ни, а Станчо се засмял: “Може ли – рекъл – кръчма да не е забележителност? Че в черквата хората ходят само по празници и в неделя, а в кръчмата са ката ден.” “Та що – отвърнал баща му – какво е общото тука с лампата?” “Е, тате – продължил да се хили Станчо – къде замръкват хората най-често? А? А като замръкнат и не са съвсем на себе си? Не е ли добре да излязат, да ги лъхне хладен въздух, па да се огледат на светло и да видят накъде да тръгнат. А и лампата ще им покаже всички благоприятни и неблагоприятни обстоятелства в близката околност”.

Туй купешко изречение, последното, изуми толкоз бай Руси, че вечерта в кръчмата ни събра мъжете от махалата и накара сина си да го повтори. Толкоз пъти го повтори, че го научихме наизуст, áко и да ни се завързваха езиците. И на друго ни научи Станчо: “Писмена просба трябва да напишете, недейте само с голи приказки ходи при кмета”.

Речено – сторено. На другия ден на ранина – пак в кръчмата – седнахме със Станчо и той написа просбата. После я отнесохме в кметството – бяхме цяла делегация: бай Руси, Цеко, Венко кръчмаря и моя милост, като най-уметен в приказката. Кметът се сащиса като извадихме просбата на книга, написана с четливия почерк на Станчо. Щото от другите махали ей тъй, безкнижно го бяха карали. Чете, чете, па по едно време спря и ни стрелна с поглед. После си свали очилата, та ги изтърка с кърпата си. Ама ние си знаехме – до туй, купешкото изречение беше стигнал, та се припоти. Не му бяха хич виновни очилата.

“И – какви са тези ... благо... хм... и прочие обстоятелства, а?” – рече кметът накрая. Види се беше не само притеснен, но и ядосан, че му залагаме неизвестности в четивото. Тъй както се бяхме наредили, бай Руси изгледа Цеко, Цеко изгледа Венко кръчмаря, той се почеса, почеса по голото теме, па погледна мен. Аз не само, че не погледнах следващия, дето всъщност го нямаше, ами се прокашлях и издумах по-издълбоко:

– Благоприятно обстоятелство е, хм... ако излезеш в тъмното и си намериш твоята улица или порта. Неблагоприятно, в смисъл... обстоятелство е, ако отвън в тъмното стои някой елемент, в смисъл... кметицата... и както си попийнал, да не я видиш...

Види се, кметът образно си представи що го чака, че жена му хич не беше от кротките, пък той си обичаше да поседне на маса. Тъй само след ден Танас електротехникът донесе лампата и я закрепи на дирека срещу кръчмата, точно до къщата на баба Трепена. Цялата махала се събрахме вечерта да гледаме като светне и беше една радост, едно веселие... И песни попяхме, и хорце друснахме, мъжете се почерпихме, а после, таквоз, и булките уважихме...

Една радост, едно веселие... С тях си и останахме.

След ден, най-много два, Дренóвци имаше общ враг – уличната лампа.

Първа изрева баба Трепена, щото две нощи не беше мигнала. Старата жена цял живот беше спала на тъмно и туй видело баш пред прозореца й я обърка всячески. Не стига това – оплакаха се и от съседните къщи – ами под лампата се събираха кучетата на махалата, виеха и се давеха, щото все някоя от женските беше разгонена. Мъжете изпърво се радваха, че наистина лампата им оправяше ориентацията в несвястно положение. Но бързо разбраха, че да излязат, такова... с извинение... абе – да се облекчат, с две думи, край кръчмата – ми тя зяпнала тая ми ти лампа и ги туря в притеснение. То човек трябва сам по себе си да е, когато... нали?

Събрахме се пак мъжете, но тоя път жените не ни дочакаха, ами излязоха и те из вратниците, да си кажат. И тъй го мислихме, и инак... Каквото и да сторехме, щяхме да станем за смях на цялото село. Зор, зор за лампа... нá ви сега лампа! Пратиха ме да подпитам Танас електротехника като кога тая пущина ще се повреди ли, що ли... “Вечна е! – рече ми той доволен – Хич не й се притеснявайте, ами й се радвайте, че в нея е прогресът!”

Прогрес, прогрес, ала новината ни взе всичката надежда. И тъкмо да се докара махалата до отчаяние – след осем нощи мъки – лампата се счупи. Аз подозирам, че някое от хлапетата я е умерило с прашка, ама си мълча.

Никой не направи разследване за счупената лампа. Нито за нея, нито за другите две, които също спряха да светят. По какви причини – и до днес не е ясно. Оттогава си караме както си знаем и чакаме другите чудеса на прогреса да ни се стоварят на главите.

Само Танас електротехникът ходи оттогава като отнесен из село. Но той от малък си беше такъв, та никой и не си го туря на сърце.

----
21 февруари, 1920 г.: Електрифициране на с.Дървеница - първото електрифицирано село в България, следвано от с.Бяла и с.Чепеларе.