ХуЛите - Един подарен ден

Мъжът с тъмния костюм влезе в просторното фоайе на сградата без да направи впечатление на никого.А и нямаше как-в пет етажното здание се помещаваха офисите на три големи адвокатски кантори и поне пет офиса на фирми и на практика всички-мъже и жени, бяха облечени в костюми
Непознатият се огледа за миг сякаш за да реши накъде да поеме.Погледа му се плъзна по тримата мъже които кротко кръстосваха фоайето без да бързат за никъде.Под сивите им сака ясно се очертаваха кобурите.
Охрана-помисли си мъжът-Само трима,това е добре.
Накрая тръгна към гишето в дъното,където го посрещна красива служителка в униформа като на стюардеса.Тя вдигна поглед от списанието пред себе си и се усмихна служебно.Беше толкова искрена че непознатият си помисли че сигурно получава добавки заради тази усмивка.
-Да,моля?-гласът и бе приятен също като външния и вид
-Имам среща в „Колев,Димитров и съдружници” за 12 часа-каза мъжът с равния си глас и се усмихна показвайки два реда перфектни зъби
Хубавата служителка кой знае защо се смути и заби стоманено-сивите си очи в компютъра пред себе си.Кликна с мишката и изчака около секунда преди да проговори.
-Предполагам че вие сте Мартин Боев?-каза тя без да вдига очи от монитора
-Същия.-отговори мъжа със равния си глас без да изпуска красивото лице от поглед
-Трябва да ми покажете документите,господин Боев.-тя все пак вдигна очи от компютъра и срещна неговия поглед и за миг потръпна.
Девет часа по-късно когато фоайето щеше да се напълни с полицаи тя щеше да им каже че онова което я е ужасило в мъжа с тъмния костюм е бил именно погледа му.Хълцаща и обляна в сълзи тя обясни че очите му приличали на две черна яма които поглъщаха светлината около тях.
-Разбира се -мъжът извади от джоба на тъмното си сако портфейл и го сложи на плота пред нея.
Тя се пресегна да го вземе и за миг пръстите им се докоснаха.Тя дръпна ръка толкова рязко че събори портфейла на пода.Наведе се да вземе и за миг пред студения поглед на мъжа се очерта дългия и хубав като самата нея гръб и той можеше да види всяка една извивка на гръбнака й под тънката материя.Тя взе портфейла от пода и се изправи.Сложи го пред себе си и видя личната карта зад найлоновото прозорче.Тя се вгледа в нея твърде дълго опитвайки се да овладее червенината избила на лицето й.Накрая все пак се престраши вдигна глава и подаде портфейла на мъжа,който само стоеше пред нея без дори да мига.
-Приличаше на статуя-проплака тя пред полицая който стоеше до нея и се опитваше безуспешно да я успокои.-Не мръдна дори едно мускулче…и ме гледаше по един странен начин,който…-тя не можа да се овладее и тялото и се разтърси от хлипове-...ако можех да знам…
-Заповядайте-каза тя и го подаде на мъжа,държейки го за края.В този момент си помисли че ако пак я докосне ще започне да изпищи.-Асансьорът е там.
Мъжът кимна леко и се усмихна отново със зловещата си лишена от всякаква радост усмивка и тръгна към асансьора,който и сам можеше да види.
Тя го проследи си поглед как прекосява краткото разстояние и застава пред вратата.Натисна бутана за да повика кабината и се обърна сякаш беше усетил погледа на жената върху тялото си.Тя веднага заби поглед в списанието пред себе си но не и преди да види прекалено широката му усмивка,която го караше да изглежда като клоун от ада.
-Можех да го спра още тогава-проплака служителката и изтри сълзите си със мократа кърпичка която стискаше в треперещите си ръце.-Трябваше само да кажа на охраната да го претърси тогава нямаше да може да направи това…
Тя махна с ръка към тълпата полицаи изпълнила помещението сякаш не можеше да намери правилната дума.
Полицаят който все още стоеше до нея е прегърна леко през рамене за да я успокои
-Не сте виновна вие.-насили се да звучи утешително и до голяма степен успя-ако се бяхте опитали да го спрете най-вероятно мъртвите щяха да са много повече ,госпожице.Не се вините за нещо което е нямало как да знаете.
Служителката усети как страните и горят докато мъжът я наблюдаваше докато стои с гръб към него.Беше свикнала да я гледат,но не по този начин.Имаше чувството че онзи я гледа по същия начин както гледа парче прясно месо преди да го купи.Най накрая чу тихия звън и вратата на асансьора се отвори.Мъжът влезе в кабината и двете крила се плъзнаха едно към друго.В този момент служителката се обърна и отново срещна погледа му миг преди да вратите да се затворят.Усети как цялата настръхва,без да осъзнава отвори уста за да изпищи и точно в този момент двете крила на вратата се срещнаха и мъжът изчезна от погледа и.Жената се завъртя на стола си и запрелиства списанието толкова яростно че съдра няколко страници.Дори не разбра кога сълзите се търкулнаха по страните й.

Двете крила се затвориха пред него и скриха фоайето от огледа му.Мъжът се усмихна леко и бръкна под сакото си.Извади 9 мм. Черна Берета и я погледна за стотен път днес.Допирът до хладния метал го успокояваше.Не беше нервен, разбира се,не се потеше ръцете му трепереха,но въпреки това усещаше някаква вътрешна несигурност.Не можеше да позволи точно в този етап от плана си дори някакъв намек за колебание.Мъжът завъртя пистолета в ръка.Предпазителят беше махнат,преди да тръгне го бе разглобил и провери всеки негов елемент за да се увери че всичко е в идеално състояние.Извади пълнителя и погледна сивите цилиндърчета които стояха кротко в гнездата си и само чакаха своя миг.А той щеше да дойде съвсем скоро.
Мъжът се усмихна леко.
Времето за разплата беше дошло и възмездието щеше да настигне онези червеи,които нагло наричаха себе си хора.Мъжът пъхна пълнителя в гнездото и дръпна затвора.Първия патрон се плъзна в цевта с тихо металическо щракане.Мъжът в тъмния костюм пъхна пистолета обратно в кобура под мишницата си.Сакото беше така скроено че да не се забелязват очертанията на оръжието,за разлика от охраната във фоайето той се беше погрижил за всеки детайл.
Както винаги.
Мъжът вдигна поглед към малкия циферблат над вратата,който отброяваше времето до края на собствения му живот.
1…2…
-Колко ми остава докторе?-беше попитал той с толкова тих глас че едва го чу.
Всичко му се струваше толкова нереално че имаше чувството че гледа филма в който главния герой страшно много прилича на него.Не беше възможно да се случва на него…просто не беше…
-Не мога да съм сигурен в прогнозата,господин Боев-му беше отговор очилатия онколог застанал зад масивното бюро което го обграждаше като бастийон,отделяйки го от умиращите,стоящи срещу него.
-Колко,докторе?-се беше опитал да изкрещи,но от гърлото му бе излязло само хрип.
…3…4…
-Между 4 и 6 месеца.-най-накрая благоволи да отговори лекаря,намествайки за кой ли път очилата на носа си.-Само това мога да ви кажа на този етап,господин Боев,но ако се съгласите на още няколко изследвания ще можем да ви кажем с по-голяма сигурност.
В този момент той стана от стола си олюля се,но все пак се задържа прав,взе якето си което беше преметнал на облегалката и се обърна към онколога,който пак наместваше очилата си.
-Защо?За да ми кажете с още по-голяма сигурност че умирам?
После излезе.
…5…
Прозвуча познатият му звън и вратите на асансьора се плъзнаха встрани разкривайки пред погледа му два ге-образни коридора,които се срещаха точно пред асансьора.Беше отделил достатъчно внимание на чертежите на сградата,за да знае кое къде се намира-като се започне от стаята на охраната и се стигне до килерите на чистачите.Левия водеше към офисите на германската строителна фирма „Щуцингер”, левия-към „Колев,Димитров и съдружници”.Той се погледна в огледалото в асансьора за да се увери че външния му вид достатъчно представителен и тръгна по коридора.Меката пътека,с която беше постлан пода,заглуши стъпките му и след няколко секунди достигна голяма остъклена врата.На масивната табела от ковано желязо със позлатени букви беше изписано Колев,Димитров и съдружници“ Адвокатска кантора. Зад вратата се виждаше малко мебелирано със вкус фоайе както подобава на всяка голяма адвокатска фирма.Мъжът бутна леко вратата и влезе в кантората.Вдясно от него имаше дъговидно гише от орехово дърво зад която стаеше млада жена жена облечена в строг сив костюм.Вляво покрай стената бяха поставени три големи кожени кресла и малка масичка където да чакат клиентите.Той се обърна застана до гишето и се усмихна леко на рецепционистката.
-Имам среща с господин Колев за 12 часа.-каза той с равния си лишен от чувства глас
Жената за миг се вгледа в него и свали поглед към екрана на компютъра също както беше направило момичето 5 етажа по-надолу.
-Да,разбира се,.-жената не вдигна поглед от монитора сякаш там имаше нещо което задържа вниманието но той знаеше че това не е така.Просто не искаше пак да среща погледа му.-Бихте ли почакали малко?Господин Колев е на съвещание и ще се забави десетина минути.Нали нямате нищо против?
Не,разбира се че нямаше нищо против.Щеше да изчака още малко,оставаха му още два месеца затова можеше да си позволи няколко минути.Мъжът седна на едно от креслата и взе някакво списание от масата и го разлисти,но дори не гледаше страниците.
-Не мога повече,Мартине.-каза жена му застанала на вратата с големия си куфар в ръка докато навън любовника и слагаше другите и чанти в колата си.-Омръзна ми да те гледам как живееш ден за ден.
Той само стоеше до нея и я гледаше без да може да повярва на очите си.Беше се върнал малко по-рано и за това я бе хванал как го напуска.Ако беше закъснял само 10 минути щеше да завари опразнени шкафове и набързо съчинена бележка залепена на хладилника.На това му се вика късмет,нама що!
-Децата ще останат при родителите ми докато се устроя при Николай,после ще ги взема при мен.Искам да те помоля да не ни се обаждаш.Не искам последните им спомени да са за умиращия им баща.Съжалявам.
Вратата се трясна под носа му а той продължаваше да стои там в коридора на къщата им...на ТЯХНАТА къща...без да е в състояние да каже нито дума.Думите на съпругата му звучаха в главата му като някакво ехо
„Съжалявам...съжалявам...не ни се обаждай...съжалявам...съжалявам..не ни се обаждай..съжалявам...“
Господине?-гласа на служителката зад гишето го изтръгна от унеса.
Той с усилие разтвори юмруците си и се вгледа за миг в алените полукръгове които бяха направили ноктите му в дланта.
-Да?-той се насили да се усмихне леко и почти успя.
-Господин Николай Колев ви очаква.Напред по коридора и третата врата в ляво.На нея им табелка.
Мъжът стана от мястото си и тръгна по коридора.Размина се с няколко души които не му обърнаха внимание забързани за някъде стиснали в ръце дебели папки.Той ги проследи с поглед и когато се скриха отново тръгна към кабинета.Откри го лесно третата врата вляво,да и на нея имаше табелка,която гласеше-КОНФЕРЕНТНА ЗАЛА.Лявата му ръката легна на медната дръжка ,а с дясната извади пистолета от кобура.Пое си дълбоко въздух и натисна дръжката надолу...
В този момент не съжаляваше за нищо.Бяха му отнели всичко-живота,децата,жената,дома.Никога не беше искал много от живота-само да прекара малкото му оставащо време в компанията на любимите му хора.Но какво стана в действителност?Жена му го напусна,не искаше да изчака само още няколко месеца,толкова малко време,колкото да стане вдовица не повече.Но вместо това тя го заряза преди по малко от две седмици.До тогава понасяше всичко само за да са щастливи близките му въпреки силното му желание да наранява.Колко пъти се беше лежал буден до съпругата си,облян в пот докато с адски усилия подтискаше изгарящото желания да вземе възглавницата и да затисне с нея лицето й.Не знаеше защо иска това просто ГО ИСКАШЕ.Още от тогава мисълта за пистолета който бе купил преди толкова много години,го изгаряше и от ден на ден се улавяше че мисли за него все по-често.Постоянно се канеше да го изхвърли но не можа да го направи.Страхуваше се да го докосне,защото желанието да убива можеше да срине защитата,която бе изградил така внимателно през малкото време което имаше.Точно тогава го заряза и тя.Без да съзнава това съпругата му освободи демона,който с толкова усилия сдържаше..
...между 4 и 6 месеца...
...омръзна ми да те гледам как живееш ден за ден...
...съжалявам...не ни се обаждай повече...
Ако ще умираш нека да е с гръм и трясък-помисли си мъжа и бутна вратата.
За миг светлината която идваше от прозорците го заслепи и не можа да види хората в залата.Кой знае защо в този момент в главата му се мярна мисъл,която го изненада.
„Ако са нечетен брой ще ги убия всичките,ако не-само по половината.На другите ще подаря още един ден живот...дано не го пропилеят като мен.“
Той прекрачи прага и тогава очите му привикнаха със силната светлина нахлуваща през многобройните прозорци в залата.Видя хората наредени около голямата маса от орехово дърво и се усмихна.