Един непораснал романтик (8)

Автор: razlichen
Дата: 29.05.2009 @ 23:18:31
Раздел: Романи


Наближава полунощ. Жена ми, завита с одеяло на дивана, машинално сменя каналите на телевизора. Аз съм в другия ъгъл на стаята - на канапето до компютъра. Неделя вечер както много други... но не е...
Вече цяла седмица пред очите ми е черно, на душата ми е черно и не мога да се отърся от това настроение. Не се овладях и стоварих личните си проблеми на главите на подчинените си. Двама отнесоха наказание за дреболия, за която можех и да не реагирам. Когато останахме насаме с колегата си, усетих като че ли ме упреква за решението ми да ги накажа.
- Гаджето ми ме изрита – думите ми не бяха да се оправдая, а за да споделя болката си.
- Е, радвай се! Нали си се отървал от нея!
Отговорът му ме стресна, но това си беше неговия стил. От толкова години работим заедно, няколко пъти съм го срещал на улицата в компанията на красиви момичета, но никога досега не е говорил за жени.
В автобуса не се оглеждам, сядам на първото свободно място. Минавам край Нина, поздравявам я, но не мога да седна до нея. Мястото е заела някоя друга нейна колежка или се е оградила с багажа си. Отговаря ми някак сухо, с раздразнение. Очаквам да чуя отговора на Елена. Така минават две смени. Изведнъж отношението на Нина се променя – още щом ме види, че я приближавам, тя демонстративно се обръща настрани и забива поглед в пода. Поздравът ми увисва във въздуха. Все пак успявам да седна зад нея и я заговарям:
- Нина, какво става – да не сте се скарали с Елена? Да не те е обвинила в съучастие с мен?
Нина не ми отговори, само се нацупи и се извърна на другата страна. Явно става нещо, което не мога да си обясня. На слизане от автобуса тя бърза да се отдалечи от мен, подтичвам да я настигна.
- Нина, кажи какво става – говори ли с Елена?
Тя ускорява крачките си. Аз също се забързвам след нея. Без да се спира, Нина се обръща към мен през рамо:
- Говорих. Няма да има никакви срещи с теб. Елена сама ти го е казала.
Нина хукна през глава, а аз спрях на място. Достигнах на кръстопът, където всички пътища водят за никъде. Можех ли да постъпя по друг начин – да можех. Това означаваше да стая в себе си всичките си мисли и чувства, да чакам да изтлеят и времето да отвее пепелта от загасналия огън. Кога ще стане това не зная, а как ще се чувствам докато всичко се заличи... Не успях да кажа на Елена това, което исках да споделя с нея, а тя просто ме изрита. Едва ли ще намеря повод да я видя отново, а и как ще ме посрещне е от ясно по-ясно. Не мога да проумея и това цупене на Нина. Точно ли ми предаде думите на Елена или... Боли ме. Стоя сам на пътя, а пред мен има само едно – самота...
В къщи нищо не се е променило. Жена ми си е в „своята територия”. Вече нямам желание да се опитам да я измъкна оттам, ясно ми е какъв ще е резултатът – мрънкане, което повече не мога да понасям. А в леглото... Просто ме срам да го кажа... От колко време всичко завършва с хленчене, че не и било приятно с мен и трябвало да отидем на сексолог. А аз не съм се променил с нищо. Същият съм си, какъвто бях и преди двадесет години. Но не, трябвало да отидем на сексолог и това единствено можело да помогне. И от колко време ме върти на тази въртележка. Имам чувството, че не забелязва мъжа до себе си, а само съпруга, който оставя цялата си заплата на масата за всички разходи в семейството. А своята прибира за себе си - до последния лев.
Преди няколко дни направо ме подлуди. Така както готвеше, изведнъж нещо и щукна и замрънка отново. Излезе от кухнята, застана в средата на хола, в едната си ръка държи лъжица, а в другата буркана със солта, готова да посипе сол в раната и мърмори, че трябва да отидем на сексолог. Не издържах и се разкрещях: „Какъв сексолог! Останала ли ти е искрица страст към мъжа ти?!” Не ми отговори, направи се, че не ме е чула и се прибра в кухнята.
Минала е седмица от срещата ми с Елена, а вихрушката от мисли става все по-бурна. “Не искам да ти давам никакви надежди”. Нима, ако се срещнем случайно, ще се обърне встрани, ще си даде вид, че не се познаваме. Нима никога повече няма да видя усмивката и. А погледа и в който потъваш, нима ще е само спомен. Всичко наоколо се е сринало и аз съм сам сред развалини. Студено ми е – от самота. Не е ли по добре да се махна от всичко и всички – тогава поне ще е ясно защо съм сам.
И къде ще отида? В къщата, където живеят зет ми и дъщеря ми има една малка стаичка, може би ще се съгласят да се настаня там... Мога да си наема стая. Премислям всякакви варианти. Или... да отида при Оля, моя съученичка. След техникума тя замина за София. Срещнахме се отново след повече от трийсет години. От както сина ми започна работа в София, всеки път, когато му гостувах, не пропусках да се срещна и с Оля – просто си бърборехме в някоя сладкарница. Жена ми знае за нея, аз сам ги запознах. Но веднъж, преди да тръгна сам за София, с не скрит упрек ме сдъвка: „А с Олито ще се срещнеш ли?”. Преди няколко години мъжа и почина, дъщеря и учи във Франция, а сина и се е преместил в отделна квартира заедно с приятелката си. Често си чатим с Оля и не веднъж е споделяла: „Най ми е трудно да понеса самотата.”. Дали ще ме приеме... Не зная. Всякакви мисли ми се въртят в главата, но определено се натрапва решението – ще се махна, за да съм далече от всичко...
Сега жена ми сменя машинално телевизионните канали и както е всяка събота и неделя вечер, докато не изгледа всички клюкарски рубрики (аз ги наричам така) по всички телевизионни канали, не мога да я отлепя от телевизора. А после ....спяло й се или била уморена. Мнозина биха казали “Че то у нас да не е по различно”...
Не ме свърта на едно място. Вихърът от емоции става неудържим. Не мога да нося повече това бреме. Край на всичко... на всичко....
- Спри телевизора. Трябва да ти кажа нещо. Студено ми е.
Жена ми посяга към одеялото.
- Вземи, завий се.
- Не искам одеяло. То не може да ме стопли. Не чувствам никаква топлина.
Сам спирам телевизора.
- Забеляза ли кога се прибрах миналата събота след нощната смяна. Върнах се петдесет минути по късно – в осем и половина.
- Не забелязах. Нали каза, че ще оправяш някакъв компютър, но се отложило.
Забивам поглед в земята.
- Срещнах друга жена... Влюбих се... Позволих си да покажа чувствата си... И тя ме изрита, без никакви емоции, категорично...
Казвам го бавно, гласът ми трепери, погледът ми остава забит в земята.
- Тя работеше при нас, но се премести в града. Отидох да говоря с нея и затова се прибрах по-късно. Това беше последният ни разговор.
Жена ми ме гледа втрещено.
- Защо си толкова жесток? Защо ми го казваш? Ако днес беше първи април бих го приела за шега. Толкова е жестоко, че не може да е шега.
Аз мълча. Не мога да вдигна поглед. Лавина от мисли ме затиска, пред мен преминават мигове от последните месеци, дни, разговори, погледи.
- Нима си посегнал да търсиш топлина при друга жена?... То някои жени като се наконтят...с това привличат мъжкото внимание, само това целят.
Вихърът от мисли ме върти – пред себе си виждам Елена, свита, плаха, забързана, отговаря кратко на поздравите на колегите, с това невзрачно палтенце, без грим и бижута. Та нали точно за това исках да говоря с нея – за самочувствието й като жена. Исках да я видя с вдигната коса и открито лице, а не с тази прихлупена прическа. Да гледа на другите с надменност, да покаже че е над тях. А грима, бижутата? Всичко, което очаквам от нея, точно за това я упреква жена ми. А сега - тя да се наконти, да се докарва пред някого? Това ми изглежда невероятно смешно. Не издържам и за миг леко се засмивам – в мислите си, така както погледът ми е забит в земята. Жена ми забелязва тази усмивка.
- Кажи, че всичко това е само шега.
Мълча. Не проронвам нито дума. Каква шега, как да кажа - това е истина. Силите ми са дотук – стоя неподвижно и продължавам да мълча. Жена ми си ляга. Чувам приглушения й плач. Лягам си и аз до нея, обръщам й гръб. В следващия миг плача й секва, рязко се обръща, прегръща ме и се засмива.
- Разбрах, ти си съчинил тази история, за да ме подтикнеш да се променя. Това, че се засмя те издаде. Но шегата ти е жестока.
Направих гримаса, уж се усмихнах - а ми се реве. Всичко се преобърна. Да кажа: съчиних тази история – ще излъжа, ако е истина – нямам сили да я отстоявам. Замълчавам. Не мога да предвидя какво ще се случи – оставям нещата да се развиват от само себе си... Повече не чух за сексолога, а и клюкарските рубрики по телевизията вече не са така привлекателни за жена ми...

Следва продължение...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=109965