ХуЛите - За произхода на българите-част-2

Друг стар европейски документ, където се споменава за българите е Анонимният хронограф от 354 год., известен в два преписа.
Текстът на преписите показва кои са 25-те народи произлезли от първия син на Ной – Сим. .. Тези народи живеят на изток. Имената на синовете на Сим и имената на съответните народи са:
Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите,
Зиези, от който са българите.
Този хронограф демонстрира две особености. Първата особеност е, че най-древните народи са поставени в началото, а към края стоят народи, появили се в полезрението на хронистите по-късно. Втората особеност е, че народи които имат сходна култура и заемат съседни територии са групирани близо един до друг. От тези наблюдения може да се заключи, че българите и гимнософистите са станали известни на латинските хронисти в по-късно време, най-вероятно през ранното средновековие, от когато съществува термина “гимнософисти” или още
нагомъдреци. Това са всъщност брахманите (brahman - gimnosophist), част от населението на днешна Северна Индия. Ако се вярва на втората тенденция в хронографа, вероятно между древните българи и брахманите има не само временна, но и териториална близост.
В последните 250 години в науката са изказани около 20-ина становища за произхода на българите и тяхното прародина.Това изобилие от хипотези говори поне за две неща: или подходът при решаване на проблема е погрешен, или коренът на българите е толково древен, че прави възможни всякакви предположения. Според повечето от тях, произходът на нашите прадеди варира от тюрко-алтайски до памиро-фергански и ирански, и от североиндийски и западнокитайски до славянски.Голям интерес за учените представляват старокитайските източници, които за съжаление все още са недостъпни за нас. В тях има сведения за народа бо-гор, или болор, който древнокитайските автори сочат в районите западно от Тибет. Посоката най-общо съвпада с лансираната теза за Памирско-Хиндокушкия регион, където се предполага, че са най-старите местоживелища на древните бълга-ри.Това становище намира подкрепа и в староарменската география “Ашкарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций през VІІ в. Според познавача на този паметник акад. С. Емерян, “Ашкарацуйц” именува обитателите на района в Памир-Хиндокуш като булх (по всяка вероятност арменското име на древните българи). Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал-Истахри, който пише, че “древния Богог ” се намира недалеч от земите на тохарите, а южно от тях са индийците от днешен Кашмир.Казаното дотук сериозно опонира на застъпената в нашата историография теза за тюркско-алтайския произход на българите, който определя като тяхна праро-дина земите на Западен Сибир. В езиково и антропологическо отноше-ние, това становище определя българите като родствени на тюрките. Впрочем, така отчасти и по наша вина, сме представени в някои авторитетни западни енциклопедии. По-важното в случая е, че всички предположения, свързани с тюрко-алтайския произход, привеждат като доказателства само умозрителни и косвени данни и нито един безспорен факт.За разгадаването произхода на един древен народ съществена помощ оказва определянето рода и семейството на езика му. Старата теза за тюркс-кия произход на древнобългарския език е сериозно оспорена от някои езиковеди като Ж. Дьони, Цв. Тафра-джийска и О. Притцак. По оцелели реликти в старобългарския език и камени надписи от орхонски и фергански произход, както и изследва-нията върху предкирилската руническа писменост, се откриват наистина не малко тюркски заемки. Но за средата и обкръжението, в което живеят нашите прадеди, това е нормално. Според някои езико-веди старобългарският език най-много се доближава до иранската група езици от памиро-ферганския регион. За това свидетелстват имена и думи в нашия език като:Бузан,Вунд,Аспарух,Тервел,Крум,Расате,
бати,кака,куче,кръчма,кърчаг,стрина,кунки,хубав,чунким и още много други, чийто ирански корен е лесно доказуем.