ХуЛите - Метален вкус в устата

Случвало ли ви се е някога да свързвате плът с осезание?
Да правите връзка между конкретен човек и конкретна миризма? Както, например, думата „какао” със сладкия аромат на шоколад, нежно проникващ през ноздрите и навътре в носа, предизвикващ палитра от вкусове, картини, спомени.. Защото миризмите могат да пробуждат и спомени- желани или нежелани; позабравени или такива, които си повтаряме непрекъснато, сякаш от страх да не би да ни се изплъзнат подробностите; топли, слънчеви, като допирът на глухарче до бузата или такива, от които ни побиват тръпки.
В главата ми като удавник от езеро изплува думата, а после и миризмата. „Желязо”. Хладно, но в никакъв случай неприветливо чувство, което кара кожата да настръхне, полазена от хиляди несъществуващи насекоми, а стомахът ти нетипично да се усуква и трепти като прекалено опъната струна на китара. Представете си..
Все едно помирисваш стоманена кама. Вдишваш. После още веднъж. И този странен метален аромат, който мога да свържа с миризмата на кръвта, те обгръща и завлядява цялото ти същество. Неочаквана студена вълна- като лек трепет, но по- натрапчива, заформя около теб малък вихър от тайни спомени и забранени желания. Тръсваш глава в жалкия си опит да забравиш. Но после любопитството ти коварно те тласва крачка по- близо към ръба, а границата между желанието и това, което е правилно, изтънява толкова бързо..
И ти вдишваш отново..
Сякаш усещаш как металът се втечнява и те пронизва отвътре като сладка отрова. Захвърляш източника на този аромат, опитваш се да забравиш хладната милувка и стоманения дъх. Но как да спреш да чувстваш нещо, към което вече си пристрастен? После млъкваш и чуваш сякаш вътрешния си глас, който укорително ти нашепва: А ти искаш ли да спреш да го чувстваш? Което значи сетивата ти никога повече да не го докоснат. Или предпочиташ да си останеш тайно, дълбоко вътре в себе си, отричаща пред всички, понякога дори пред теб самата, пристрастена към този така желан и така забранен.. метален вкус..