Хе-хе! Гледам, добре се забавлявате:) Ми да взема да ви запозная задочно.
Младене, Джини /от Гинко Прим/, е даровита поетеса, с чисто сърце и цапната в устата. Понеже има навика да говори категорично, може да се създаде впечатление, че напада. Но се съмнявам да е така. Текстът ти й е напомнил нещо и тя го казва. Не си първия в това отношение, не си и последния. Така че не се вкарвай във филми.
Джини, ще те използвам като повод, за да обясня не само на теб, а на доста люде какво представлява Мисана, с надеждата да престанат да се дразнят излишно, а и с надеждата Младен също да разбере нещо.
За начало - Младен може да е всякакъв, обаче кражбата на чужди текстове, ей богу, не му е присъща. Твърде много собствени мисли има той в главата си и твърде силно авторско его. Той е от една изчезваща порода - породата на енциклопедистите. Навремето беше кандидат на математическите науки, сега може да е и нещо повече, не съм се интересувал. Майстор на спорта по шах-мат. Блестящ познавач на източната философия. Добър познавач на западната. Човешкото знание във всички посоки го вълнува, поради което кажи-речи не се сещам мисловна и научна област с която не се е занимавал - и никога повърхностно. Навсякъде стига доста високо равнище. Като поет беше известен още навремето в определени литературни среди и макар никога да не издаде книга, беше високо ценен от поети като Иван Методиев, Любомир Захариев и - за моя изненада - от човека, учил ме на литература - собствения ми баща, който изобщо не го познаваше до едно време, просто попадна на негови текстове. Отгоре на всичко, Младен за разлика от повечето теоретици, обича да прилага нещата и на практика, така че е практикуващ йога, бесен планинар, отличен плувец, убийствен тенисист /на маса/. Всяка порядъчна жена би се ужасила от преливащите в дома му книги - библиотеките отдавна са недостатъчни и те са по пода, по леглата, навсякъде. И работата е там, че той чете и мисли. Борец по душа, винаги мисли критически. Отгоре на всичкото - водолей:) - винаги нещо го човърка да размърда нещата, да ги види по свой начин, да ги преконтруира. Навремето разговорите в каквато и да е посока бяха истинско удоволствие и невероятно оплождащи. Бяха творческа и мисловна лаборатория. Аз твърдя, че като цяло имам доста обширни познания, но и дума не може да става за сравнение с този монументален енциклопедизъм. Освен това, не помня, по отношение на нашите взаимоотношения и сянка на некоректност - човекът винаги е бил всеотдаен приятел. Ето защо, той наистина има уважението ми.
Дотук с общите параметри, сега за произтичащите от това следствия. Енциклопедиите са хубаво нещо. Щом изпиташ необходимост, винаги можеш да намериш там информация за какво ли не. Но към позитива на енциклопедиите, спада и тяхната пасивност - т.е. - това, че ТИ ПОЖЕЛАВАШ това знание, че ТИ ПРИЗНАВАШ НЕВЕЖЕСТВОТО СИ ДОБРОВОЛНО и пристъпваш към нея. Обаче в момента, в който една енциклопедия скочи от рафта и независимо от твоето желание ти обясни каква е истината /що е истина, попитал Пилат:)/, става дразнещо. Знанието, както и творчеството, може да бъде само любовно търсено, но не и назидателно давано, дори да е най-святата и чиста истина. Защото тогва се превръща в демонстрация на всезнайковщина. Това, разбира се, са азбучни истини, само че често ги забравяме. Това е и механизмът, по който виждам най-често Мисана да се превръща в дразнител. И още нещо, необяснимо за мен. Младене, това е към теб. Целият този огромен потенциал, всичките тези натрупани знания, следва ли да се използват за - казвал съм ти го и на живо - възхвалителни оди, за неща, които откровено не ги заслужават. Това в първият момент действа стимулиращо, видях хора, които надминаха себе си след твои похвали, но веднага след това последва срив. То е като допинг или като получаване на знание от извънземните. Страхотен прилив за момент, но когато "средата" не е готова за този стимул, резултатът е плачевен. Кофти услуга е, наистина, дори за хора, за които писането е форма на терапия.Да, знам, че колкото повече носи в себе си човек, толкова повече може да съзре в околното, обаче заедно с това тъкмо интелекта трябва да си дава сметка за условността на нещата и да ги при-мирява /в смисъл на неводене на война/ и също така да ги у-мерява /в смисъл да запазването им в една макар и условна, но все пак мяра/. Това, както и да го въртим, е абсолютно задължение на интелекта, неговият иманентен морал, ако щеш. Или казано с пример, защото това, което ти ще разчетеш на равнището на идеите, друг, без да визирам никого конкретно, ще трябва да разчете на равнището на образа, та казано с пример - при срещата на 2 или повече култури, а всеки от нас сам за себе си е култура, духовно задължение на по-развитата е, не да впише и подчини примитива, т.е. - не да води война, а напротив - да го запази, ограничавайки себе си и да го разширавя постепенно, запазвайки неговата уникалност. Примитивът, дори, когато си въобразява, че приема и разбира различията, в действителност приема само онова, което припознава от себе си в тях. Но на него, така да се каже, му е простено - той няма как изведнъж да надмине себе си. Толкова повече обаче, това не е простено на другия - ако има око за различията, силовото налагане е редукция на прозрението по посока власт, начин на видима победа, но на цената на самозаличаване и духовно самоослепяване. Затова филми от типа "искат да ме заличат" не ме убеждават. Познавам доста хора тук и от админите включително и не мисля, че биха искали да заличават някого. Пък и има една шибана екзистенциална точка, в която никой никого не може да заличи.
Бих добавил, само като споделяне на мнение, не като оценка, защото се явявам просто редови потребител, че искрено не проумявам в контекста на гореказаното и новите правила на сайта. Хулите представляваха една прекрасна дива поляна, един страхотен пущинак от текстове, където цветето и тръните, слънцето и буболечката съществуваха на равно основание. Добре де, наистина ли печелим, като подстрижем тази поляна и я направим английска градина. Тук става дума за литература, обаче литературата е не само крайния продукт, едно готово, завършено и прекрасно произведение. Това е само върхът на айсберга. По-голямата част е лутането, търсенето, собственото израстване, пробата и грешката, безизходния път за един, който пък за другизведнъж се оказва възможност за продължене. Тя е трептене, спорове, идеи, дискусии. Не знам как е при другите, но на мен много често са ми по-интересни текстове, в които има едно, ала оплождащо въображението ми попадение, отколкото някоя добре написана, но в крайна сметка четена, четена, четена откакто свят светува творба. Казваме, графоманите нахлуха. Което е по-скоро усет, отколкото ясна дефиниция. Валери Петров казваше, че всички сме графомани, само че някои имат основания. Обаче ако съм пределно честен, на какво основание да допусна, че аз съм по-малко графоман от онзи, който съм нарочил за такъв. А има и друго. Проклетият проблем за количеството и качеството. Всеки ден от главата ми падат по няколко косъма. Някой може ли да дефинира онзи момент, в който количеството ще доведе до ново качество, както се питаше в старата задачка - сиреч - до моята плешивост. Кой е моментът, в който някой графоман от такъв, се превръща в поет. Ако надникнете в първите стихотворни опити на Вапцаров - супербездарни подражания на Яворов, ама толкова бездарни, че бихте си казали от този човек поет никога няма да стане, и го посъветвате да не се опитва, ето ви грешка. Не знаем нищо нито за личното развитие, нито за личната деградация. Единственото смислено, което можем да направим, е да осигурим пространството за покълване, може би малко влага, може би малко слънце. Но не ножица. Да, ок, лицето на сайта е било по-хубаво навремето. Вярно е. Изключителни автори, които са се оттеглили, било по лични причини, било поради творчески кризи. Обаче наистина ли с административна мярка лицето ще стане по-хубаво. И дори да стане - за чий ми е това манекенско лице? Този сайт е хубав със свободата си. А лицето му - то е въпрос на възраст, в пубертета лицето понякога пъпчасва. И какво от това? Трябва да се срамува от възрастта си? Да се гримира и да крие преценените като недостатъци черти? Това не е страшно за утвърдените и устойчиви автори. Не е страшно и за тежко дебилните графомани. Но всъщност е съсипващо за автори без самочивствие, които бавно си вървят по своя път с малки, колебливи стъпки на развитие. И колкото е лошо да им се дават стимуланти, толкова е лошо и да им се отнема стимул. Един човек да се съсипе по тоя начин, много е. За това на принципа по-добре 10 виновни на свобода, отколкото един невинен в затвора, по-добре 10 графомани на първа страница, отколкото един съсечен поет. Пък и да не се лъжем. За да има един Добромир Тонев или един Георги Рупчев, трябва да има хилада Кръстьо Раленковци и прочие от сорта. Въпрос на трева, въпрос на почва.
Истината е, че както и да се пънем, не можем да дефинираме нито понятието литература, нито понятието гряфоман. Караме по усет и на субективна сетивност, съобразно култивацията на духовните ни сетива. Литература ли е "Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет"? Специалистите на 126 издателства го отхвърлят. Специалисти?!... Ех, де да имаше специализация за уникалното...
Пиша това под стихотворение, чийто изказ ми изглежда старомоден. Обаче с ръка на сърцето, не съм сигурен дали моят не е още по-старомоден. В тази област абсолютността на преценките е изключена. Субективизмът - в крайна сметка оправдан, обаче, когато е наложен по външни причини. Ако имам страница на вестник и 50 стихотворения, но поради ограниченост на мястото публикувам 5, аз ще ги подбера субективно, според вкуса си, а едно време ги подбираха и да паснат на макета. Има място за 2 куплета, взимам това с 2-та куплета, нищо, че онова с 4 е гениално. Обаче най-хубавото на интернет е неограничеността на пространството. Да се лишиш сам от тази ограниченост ми се вижда нелепо. Отделно, истината е, че едмините си създават допълнителни неприятности и не знам защо им е този мазохизъм. Знам че голяма част отп потребителите прекаляват с претенциите или с добрия тон. Ами временен бан и това е. Разбира се, говоря без да съм бил във вашата позиция, и затова не искам да смятяте, че давам акъл. Знам, че основания имате предостатъчно. Но ако качеството в каквато и да е област се вдигаше с ограничителни административни мерки, българският футбол да е цъфнал още през 1970 г. с прословутата статия на политбюро "За издигане равнището на българския футбол". Ама не става. Истината е, че повечето хора са страхливи, усещането за хаос и безпорядък ги плаши и те сграбчват идеята за ограничителен ред като решение. Навън е хаос, твърди застаряващата домакиня и по шест пъти на ден премита в къщи, за да компенсира това си усещане. Тази Германия, Русия, Чили, Гърция, България съвсем се разкапа... я да дойде твърдата ръка. Обаче разпадът, ентропията, е част от всяко съществуване и всяка система. Сивият литературен поток - също. И е въпрос на мъдрост да приемеш това и да преминеш през него, да го изтърпиш. Това е важно в социалните системи и във всяко съзряване, но още по-важно е в хм... да кажем творческите зони. Защото творчество и ограничение са взаимоизключващи се. Можем да мислим над твърдението на Сароян, че "писателят е духовен анархист" или да гледаме внимателно една дива поляна, в която с оглед на ценностната ни система, тутакси ни се ще да турим ред. Обаче ако мислим достатъчно или гледаме с живите си детски очи, вероятно ще доловим, че английската ливада не е за предпочитане. Както казваше Иван Методиев - "нещата мълчат различно, но говорят за едно и също".
Позволявам си да споделя всичко това не като критика, а като тема за размисъл. За размисъл, а не надкрещявания във форума. Това мисля, без да твърдя, че съм прав. Всъщност рядко знам кога съм прав, обаче почти винаги знам кога не съм. С вас не е ли така? С което се сещам и за една история, която чух от човек, когото органически не понасям и не му вярвам. Което далеч не значи, че не бих оценил историята. Защото кой говори е чак втория и вече идеологизиран въпрос. А първият е: какво се казва? И не е зле да се спираме малко повече на това, преди да хукнем към емоционално оцветеното кой говори. Та историята за финал е следната:
Мъж и жена непрекъснато се карали. До, в съседния апартамент пък живеело семейство, в което никога не се карали. Жената, понеже всяка жена е самоубийствено любознателна:Р, пратила мъжа си да разбере как става тая работа. Мъжът се скрил в удобен момент у съседите. Съседката в този момент миела пода с една кофа. Съпругът и пък влязъл в банята. В този момент телефонът му звъннал. Той изкочил, втурнал се да го вдигне и се препънал в кофата, съборил я. О, скъпа, извинявай, аз съм виновен, не погледнах, казал той. Не, аз съм виновна, скъпи, рекла съпругата. Скритият мъж се прибрал в къщи. Е, жена, казал той, работата е там, че у тях всички са виновни. А у нас - всички сме прави.
Такива ми ти работи.
Не държа на отговори, а на внимателен прочит.
И се извинявам за спама, Младене.
Баси поменика, отивам да се гръмна! |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 858
ХуЛитери: 2
Всичко: 860
Онлайн сега:
