Да ме прощаваш, Ангаре, но мъжете не плачат само от любов! И, понеже не бих могла да го кажа по-добре, прилагам нещо, което така ме "хвана" преди време, че...
Предварително те моля да ме извиниш, за което!
Да ти кажа ли, Нели, кога мъжете плачат?
Когато ги предадат всички, които могат...
Когато стоят и чакат да мръкне...
В тъмното плачат, ‘щото пò не личи,
че не знаят със себе си какво да правят...
И не им се прибира вкъщи,
че улицата им е станала по-мила...
Като пуснат телевизора
и чуят от него да се коментира
Анджелина Джоли дали е в цикъл,
а за тях самите
на никой вече не му пука, пак им се плаче...
Когато разберат, че и на децата им не им пука за тях...
А те са давали и калта под ноктите си...
За тях...
За децата...
На мъжете тогава им се плаче,
защото не знаят вече за чий живеят...
Плачат им душите от мъка, че всеки ден ни заливат с помия
от рода, дали и кога оная там, русата,
е и от кого е забременяла...
Че и от бременността си вече TRP точки прави...
Е, в такива моменти мъжете плачат
от солидарност с мъжа ù,
че и той плаче, ама комай е свестен...
Плачат мъжете, когато чувстват, че живеят друг живот,
а не техния...
Не техния...
Докато тях самите някой някъде ги е чакал,
тях самите някой някъде ги е обичал,
тях самите някой някъде ги е искал...
Че и ги е търсил даже...
Плачат, когато разберат, че вместо да те утешат,
всички гледат да те доубият...
Че вместо да воюваме с другите,
воюваме със себе си, понеже най го можем...
Че вместо да забием нож на враговете си,
го забиваме на приятелите си, щото пò е лесно...
Най-тежко, Нели, се плаче за себе си...
Когато разберем, че герои вече
не са ни останали...
Имаше един капитан от войската,
който преди няколко години
на едно учение
легна върху гранатата,
за да спаси войниците си...
Това ни е последният герой...
Но днес и него никой не го помни...
Тогава се плаче,
защото осъзнаваме,
че и ние вече не го помним...
И тогава, Нели, се плаче от страх...
За нас си...
Страх ни е да попитаме
и в прес-центъра на МО за името му,
за да не ги изложим...
И пак ни се плаче...
Плаче ни се, когато упътваме някоя кукла
за Университета, а тя ни пита: "Кое беше Университета,
онова срещу „Ялта" ли?"...
Тогава разбираме, че на децата ни
първо душиците им са изчегъртали...
И пак ни се плаче....
Плаче ни се, като се сетим за Будителите...
И Те биха плакали, Нели,
ако видят отгоре за какво Са Си белнали костите...
За нас... Тука... Долу...
Плачем, защото Те сега биха били смешни...
Плачем за Апостола, че сега Той...?
С Неговите идеи...?
Плачем, защото си представяме как ли биха Го приели...
Че всичките са Го закачили на стената
зад себе си...
Него...
Апостола...
Да им гледа гърбовете Той...
На тях...
Не са Го закачили...
Пак са Го обесили...
И всеки ден Го бесят...
Тогава, Нели, не се плаче...
Тогава чак ни се реве от гадост...
Но пък и от радост плачем, Нели...
И от радост...
Когато чуем на ехографа
как тупти едно такова... малко...
Бързо... Бързо...
Когато се роди...
Когато за първи път чуем „Тати!"...
Плачем, когато ги женим...
Плачем, когато питаме после внучето
колко обича дядо си,
а то се качва върху масата,
вдига високо ръце, изправя се на пръсти
и ни казва „Тоооолкова много, деди!!! Тоооолкова!!!"
Плачем и когато, вече побелели, чуем любима песен на концерт,
четиридесет години след като се събрала групата...
И всички плакахме тогава...
Пак от радост...
Плачем, когато за някой някъде
засвирят химна и вдигнат знамето...
Тогава пеем и плачем...
Това лято заради жена само го пяхме,
но пък и за това сълзите бяха по-сладки...
Плакахме и когато онази тенисистка
след победата си в Щатите
облече анцунга, обърна гръб към публиката,
сви дланите в юмруци
и с палците посочи надписа върху гърба си
BULGARIA...
Едно дете на шестнадесет години...
Тя поне знае къде е Университета...
И всеки път настръхваме, като се сетим...
И а-ха, пак да ни тръгнат сълзите...
Но най-хубаво, Нели,
се плаче от любов...
Тогава най е сладко...
Може най да боли,
но пък най ни е хубаво...
От любов как се плаче...
А за любов...?
Ех...
И какво излезе накрая?...
Че за вас, жените, е най-добре да плачем...
Ако ще плачем, нали...?
Сега разбра ли, Нели,
кога мъжете плачат...?
Разбра ли...?
Робърт Кулиани
Р.Р. Съжалявам, че авторът е изтрил текстовете си от един друг сайт! |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 849
ХуЛитери: 3
Всичко: 852
Онлайн сега:
