Имало едно време една анонимка в едно Царство на безвремието.Там времето било спряло. Там те, анонимката и нейните събратя и сестри, римушки веселушки, хайкуисти и хайкуистки, много, ама много се дразнели от един принц Неаноним Талантливий. Той не бил учител като тях, тоест не бил професионално деформиран, граматически. И ги вбесявал със свободомислието си и разкрепостените си писания, което му идело отръки, естествено. И започнали да се ровят в бельото му, надничали през прозорците му, пишели доноси до кого ли не, въобше всячески гледали да се отърват от него. И били много смели, защото били анонимни, скрити в нощтааа на анонимносттааа... и дебнели, дебнели. Те били низки души, но един слънчев ден си намерили Майстора. Бил обнародван Указ, от добрия син на старият Цар, който абдикирал изненадващо по болест. Този Указ забранявал анонимността като зловредно и позорно дело, с което и ги осъдил на вечно забвение.
А чашата с отрова дарява безсмъртие, но те това не го знаели, а и не можели да разберат, че не дозата правела отровата, а злобата. Човешката злоба, която ги разяждала бавно, но сигурно... |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 14144
Онлайн са:
Анонимни: 589
ХуЛитери: 3
Всичко: 592
Онлайн сега:
