Не ме напуска усещането, че аз държа острието, прорязало хоризонта, и моя е и грижовната ръка, която завива спящите вкъщи и потъва в мекотата на тестото за утрешния им хляб...
Къде тогава е спасението - нима отново в сърцето? Там ли се срещат желанията ни, и пак в него ли се разминават...
Понякога сме раздвоени, а моята малка Емили веднъж ми каза: Тя рисува счупени сърца по стъклото! Мисли си, че това е лошо, а всъщност не вижда, че така стават много сърца!
:)))
Благодаря ти, че поседя с мен... |