автор: Agaq

Някой ден
(като отвориш вратата,
зад която всички мои писма
недопътували, непрочетени и без марка
зимували
в малка кутийка в съня)
любовта ще извира от думите.
Като пътник ще бродиш сред тях,
с всеки ден ще ти ставам по-близка
докато събличаш листата ми,
или се плискаш щастлив на брега,
до гърдите ми презимувал,
напит от луните ми -
скитник и луд.
И ще можеш ли
да стопяваш минутите,
часове да потичат назат,
накъсаните петолиния да прекрояваш
в огньовите, наплискани със дъх?
И рисувах, рисувах...
най-голямата къща
със светеща стълба,
да нощувам под твойто небе като вик,
да помириша съня ти
облизала недоспалия страх...
Надстроявах със стъклени тухли
(копнежно редих етаж след етаж),
настанявах мечти,
научавах звездите да спят
под краката ти,
да ти бъдат и път...
Лунната стълба
(мрежа на паяк)
е последния път
да достигнеш отвъд обичтта ми...
Една кутийка -
толкова малка
(като глава на топлийка)
пламти от очите ти.
Ти плачеш...
Аз пия сълзите ти, обич...
с вкус на море и небе.