автор: liulina

Забива се тръстика,
в окото ми за теб таена,
капчица в зеленика,
от сърцето ми родена,
ти пропука каната от глина,
сложи пръст между стрелките
и без жалост сякаш ме отмина.
Хронос с прах насипал е очите,
исках те, но ти потърси пъпки,
вместо ириси и мисли споделени,
исках в храма на душата стъпки,
а намерих въжделения твой тленни,
чаках с протегната обител да съм твоя,
ти бе мой покровител, а не просто тоя,
как сега на песъчинки падат закрепостени
оставени следите от сгорещените преди остени.
Как умират като клетки с кодове от мигове,
как се спускат списъци на пропуски отминали,
как не чуваше от бурите чувствените викове,
как сега замръзнали мисли са без теб настинали.
Спря, изключи кадъра и отряза кабели,
свързвали ни толкова сега прерязани,
а дали някога се питам са ти трябвали,
моите тръстики,зелениките показвани?
Обичам те в сълзите сготвени, нагрча ми,
исках да го чуеш още поне до хиляда пъти,
не мислех,че страстите за толкова ще са похарчени,
и ще спрат ни някакви стрелки от пръти ,
закотвили телата ни във временото място,
защо сега съм като котка,много ми е бясно?!