Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 457
ХуЛитери: 3
Всичко: 460

Онлайн сега:
:: marathon
:: lirik1
:: LATINKA-ZLATNA

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаEдин разговор за по-късно
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Шумът на улицата заглъхва с приплъзването на вратата зад гърба ми. Топлината на помещението ме подема и изпълва ноздрите ми с миризма на тежка пура, дърво, потни тела и удавени в алкохол гърла.
В огледалата зад бара любопитни профили на мъже се пречупват през устни в лъстиво бордо. Ледът кънти в чашите като кастанети в дланите на разгорещени танцьорки. Тя ме чака някъде тук. Може би вече поръчва второ питие, покачила дългите си бедра на високо столче край бара. Или оправя косата си в тоалетните, придърпва роклята надолу, до ръба на острото коляно, докато с периферното си зрение описва пунктир по осанката на жената до нея. Харесвам да я чакам пред дамските тоалетни. Зад притворените им врати извира нежна суматоха – шум на поли, които се вдигат или покриват обратно бедрата, копчета, под които ципове разкриват гладки, готови да настръхнат кожи, чанти, които пръскат наоколо миризма на пудра и парфюми. Когато излиза от тоалетната бузите й парят в червено. Тя не харесва миризмата на жени, събрани на едно място, бутащи се и пърхащи пред огледалата, жени, които се оглеждат една друга, впиват присвити клепачи в отраженията си, с пощипващи движения оправят прически, хихикат, шушукат, смеят се, съскат. Обичам я отскубната от суматохата, с поглед, който шари наоколо, докато ме открие, а после постави леката си ръка в моята и тръгне с половин крачка пред мен. Обичам я омаяна от алкохола, когато се смее високо и смехът й се разлива наоколо, плъзга се по ръба на чашите и ми се иска да отпия от въздуха, насечен от неравномерния й дъх. Харесвам интонацията й, когато се навежда към ухото ми и с дрезгав тембър шушне, че ме желае. Или когато със същия глас, но тънък като конец, крещи срещу лицето ми „Разкарай се!“.
„Няма такава мадама, пич!“ Това чух от един мъжки глас, преди да се извърна и я видя. Стори ми се, че тялото ми изстина, когато погледът й се спря спокойно върху лицето ми. Бях приклещен, смазан и окрилен, че съм влязал в полезрението на такава жена. Такава жена! Та-ка-ва, чувах гласът ми да кънти в черепа, докато въображението ми вече я събличаше, притискаше, душеше кожата й, хапеше бялата й шия, и прехвърляше бедрата от двете страни на трептящата ми кожа. По-късно, когато сърцето ми препускаше до нейното, исках заедно да се разтворим в пространството и изчезнем завинаги от видимата част на този свят. Тя се смееше, когато фантазирах в ухото й, обещавах й всичко, което ми хрумне. Бягство на Изток, пътуване на Запад, пътешествие с ледоразбивач до Северния полюс или круиз по Нил. Обещавах сафари в Кения, докато отпивах от запотени бутилки бира. Разходка до фиордите, докато гърлото ми гореше от димящи коктейли. Надигах към устните си мохито, а устните ми чертаеха пътеки сред зелените хълмове на Африка. Обещавах Червения площад, вдъхновен от водка и опитващ се да козирувам пред нея като пред генерал. Правех се на куче, което иска да бъде погалено. На жиголо, който съблича бавно ризата, а после панталона си, и останал по бельо извива бледата си кожа под приглушена светлина. На звездоброец, който не само гадае бъдещето по небето, а с небрежно махване на ръка може да свали всички звезди и те да изпопадат като фойерверки в краката й. На капризно дете, което хленчи, че иска да бъде прегърнато, да бъде поставено в скута й и да спи, упоено от приспивната миризма на косата й.
И така, един безкраен миг, омесен от нашите понеделници, вторници, сряди, четвъртъци, петъци, съботи и недели, по няколко пъти от всички тези дни, до една дълга година на пресушени стотици бутилки, и изговорени хиляди обещания. Седмиците започваха с раздалечаването на потните ни кожи и завършваха с плътния, понякога изгарящ, а друг път изморен допир. В ушите ни кънтяха гласове на хиляди барове, които се сливаха зад клепачите, както спомените размазват чертите на десетките лица, които могат да се видят в дупките, които ежедневно обитавахме.
Тя ставаше все по-добра в това, което в началото мислех бе ненадмината. А аз все по-горд, че й принадлежа, че съм част от живота на един от най-добрите крадци, откак в занаята бяха допуснати и жени. Моят крадец можеше да играе прекрасно роля на изоставена самотна майка, на танцьорка, повалена от наркотици и останала без покрив, на изкусна проститутка, на болнава жена, която брои крачките до смъртта и се налива с алкохол, за да забрави. А жертвите обичаха лъжите. Дори да се досещаха, някои мъже се оставяха в ръцете й, обезкуражени и омагьосани от приглушения й тембър, плътни устни и гладка кожа с кадифен мъх. Седях край нея, наблюдавах израженията на тези мъже и изпитвах гордост. Понякога се налагаше да играя разгневен съпруг, друг път буен брат, братовчед, съсед, приятел, любовник, сводник. Можех да изкарам пяна върху устните си и насън, да нарисувам и със затворени очи белези по тялято й... И да играя. Просто да бъда част от нейния спектакъл, в който портфейлите изчезваха от задни джобове и чанти, кредитни карти потъваха в ръкава й, или пък бижута се изпаряваха след само един по-плътен допир. Можех да направя паралелна карта на града, с всичките му задни дворове, безистени, изоставени сгради, тайни изходи и външни стълби, които ни отвеждаха към спасението. Към празниците, които правехме винаги след голям удар. Купувахме сирена и вина, и ядки и уиски, и маски за карнавал, и коли, и самолетни билети и забравяхме света, който обитаваме само с няколко глътки алкохол и няколко бързи, мокри целувки.
Бони и Клайд, представяхме се понякога през смях. Мата Хари и нейният компаньон. Никита и нейният гуру в света на престъпленията, в когото тя тайно се влюбва. Обичах я и такава. Обичах имената, които измисля. Понякога я молех да играе и за мен. Един моноспектакъл, изпълнен за един единствен зрител, моноспектакъл, който си има нежно въведение, спиращи дъха обрати и развръзка, която завършваше в леглото, където маските падаха и карнавалът преминаваше в драскаща игра, еротично пиршество на неспокойни тела и многолики души. Неустоим си, ми шепнеше, докато хапеше ухото ми и лепеше влажния си език по клепача ми. Бъди курва, й отвръщах, докато заливам с уиски корема й, а после обирах с устни капките от настръхналата й кожа... А после мечтаехме. Пътувахме въображаемо. В разстоянията между телата, със скоростта, с която споделяхме страстта, а сутрин превръщахме същите тези разюздани тела в педантични престъпници. Бях нейният бодигард, помощник, декор на изумителния й талант да надушва мъже с дебели портфейли и тлъсти сметки.
Беше гений в прелъстяването, факир в притеглянето на жертвата и виртуоз във финалните акорди, когато зарязваше плячката, омаломощен от чара й, абсолютно оглупял и обран до шушка.
Тази вечер очаквах да видя същата сцена. Един зяпнал срещу нея шаран, който тя вече е оплела в мрежите си, но продължава да си играе като опитен, мързелив ловец. Вместо това я заварих сама, отпуснала длани на масата, без питие, без никаква загадка в осанката.
Свободно ли е мястото до вас, мадам, изрекох и се свлякох срещу й. Може би е решила да си вземе почивен ден. Ден, в който да бъдем просто тя и просто аз. Такива, каквито бяхме в началото или поне първата седмица от връзката. Преди мечтите за пътувания и богатство да завъртят главите ни и да се впуснем в шемета на престъплението.
Реших да се откажем, изрече.
Репликата се шмугна срамежливо между нас и се разположи в цялото пространство помежду ни.
От какво да се откажем, изговорих глупаво, докато се опитвах да стигна ръката й през масата.
От всичко да се откажем. Да станем вече нормални, изговори.
Ние сме нормални, отвърнах бързо.
Не сме нормални, каза.
Какво разбираш под нормални, изфъфлих, докато мятам гневен поглед на бармана да ми налее питие.
Ние крадем, каза.
Крадем, съгласих се.
Но искам това да спре, каза като акцентира на „това”.
Защо?, пипатах отново.
Защото това, което правим не ни води никъде.
А къде трябва да ни води, изломотих вбесен.
Да ни прави щастливи. Да сме като другите. Да имаме дом.
И деца, изсъсках срещу нея, а ти да станеш една обикновена домакиня, грохнала над вечерята, апатична и хладна.
Престани, каза.
Няма да престана, настоявах.
Ти не мечтаеш, каза още, аз не мога да живея така...
А досега?
Досега?
Досега как успяваше?
Досега успявах, но искам да сложим точка.
Питието се плъзна по масата до мен и отпих смела глътка.
Добре. Какво искаш да направя за теб? Да купя билети и да заминем още утре? Да идем в Куба? Ще летим цели 12 часа, а после ще се въргаляме по горещите плажове, ще пием коктейли, излегнати на шезлонги...
Не искам, каза примирено.
А какво да направя?
Просто стани нормален. Бъди нормален за един час.
Добре, засичай, изрекох и надигнах още веднъж чашата.
Не иронизирай.
Не иронизирам.
Добре. Опитай се да си представиш. Оставаме тук още малко, говорим за твоята работа, а после за моята, за това, което ще правиш утре, за това, което аз ще правя утре.
Утре..., казах.
Ти нямаш утре...
Престани.
Мълчанието измъчва.
Искаш ли, казах, да направим нещо невероятно.
Какво?
Искаш ли просто да оставим този разговор за утре.
Очите й се вдигат към мен и спират някъде пред лицето ми. Не иска да ме погледне дори.
Погледни ме, казвам.
Добре, изрича и виждам зениците да придобиват фокус, а клепачите да откриват по-широко ирисите.
Утре ще говорим за нормалния свят.
Да оставим тази нощ да премине, да се поразходим, да се наспим и утре ще решим, съгласна ли си?
Съгласна съм, каза и отново сведе лице.
По-късно се разхождахме. Точно като обещанието, което бях дал. Вероятно последното. После купихме шампанско. Шоколадови бонбони, портокали. После разливахме шампанско, тя се усмихваше, докато целувах лицето й, докато й говорех разпалено нещо. Нещо, което вече не помня. Нещо, което не исках и тя да запомни. А после, когато бутилката изсъхна исках да спя. Да се направя на заспал. Да я оставя сама, с цигарата в ръка, вгледана в оранжевите портокалови обелки. Дишах плитко, тихо, докато тя обличаше бавно палтото, а после слагаше крака в обувките. Тихо отвори вратата и се изплъзна в мрака и студа навън.
Ще се върне, казвах си, докато притискам клепачи и прехапвах език. Не може да не се върне, повтарях си. Всеки се връща на местопрестъплението.
Ще я изчакам. Както правят всички пленници.
Ще се върне. Просто трябва да имам търпение. Ще се върне.


Публикувано от valka на 19.11.2008 @ 20:50:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.06.2021 год. / 13:16:54 часа

добави твой текст
"Eдин разговор за по-късно" | Вход | 9 коментара (18 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Eдин разговор за по-късно
от Nadie на 20.11.2008 @ 15:21:12
(Профил | Изпрати бележка)
къде пропадна, тиранозавъре. хубаво завръщане.


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.11.2008 @ 15:23:30
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей, благодаря, ти също се изгуби.

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от Spiegel на 20.11.2008 @ 15:13:55
(Профил | Изпрати бележка)
много добро, Силвия
ошлайфа се достатъчно в разказите, мисля ти е време за роман:)


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.11.2008 @ 15:21:51
(Профил | Изпрати бележка)
Хаха, добър удар, много е сложно обаче... Имам цели десетина и малко страници от един и да не ти обяснявам как закучих. Здраво)

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от Stasja (stasta@mail.bg) на 20.11.2008 @ 09:46:21
(Профил | Изпрати бележка) http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=447&LangID=1
за пореден път - моите поздравления! повествователното и ролевото травестиране е супер изпълнено и психологически уплътнено!!!


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.11.2008 @ 12:25:23
(Профил | Изпрати бележка)
Много благодаря, то и затова е писан разказът, май... като че ли, смяната на ролите, скоростта при прихвърлянето от единия върху другия, макар че той е бледичък герой, но се изморих наистина. По едно време мислех, че няма да има край.

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от apostolicia на 20.11.2008 @ 06:51:05
(Профил | Изпрати бележка)
Мислен разказ! Поздравления, великолепен е! Струваше си чакането:) Макар че... аз лично предпочитам да не става нормална, нито пък той - нормалното е ...малко скучно.


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.11.2008 @ 12:23:47
(Профил | Изпрати бележка)
И аз така предпочитам, но иначе разказът няма да свърши. Не ми се искаше да ги убивам в кола, след бясно преследване от полицията, някъде в Тексас, примерно. Макар че, така ме теглеше да си бъдат баш Бони и Клайд. Благодаря за прочита)

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от ami на 19.11.2008 @ 21:36:04
(Профил | Изпрати бележка) http://picasaweb.google.bg/anamirchewa
Никога не идва подходящото време за такива разговори, и никога не си отива надеждата ..да се върне...
............
трепач ти е разказа!!!


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 20.11.2008 @ 12:22:15
(Профил | Изпрати бележка)
Или разговорът вече е проведен, знае ли човек...
Благодаря!

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от Rhiannon на 25.11.2008 @ 21:16:44
(Профил | Изпрати бележка)
Отишла е да си почине. А на него му е време да се трансформира. Иначе го поздравявам за решението да я чака.


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.11.2008 @ 10:58:54
(Профил | Изпрати бележка)
Може и така да е, нямам идея. Тъжно би било обаче, ако неговата трансформация стигне до там, че да не я чака вече... Винаги става така, по-лесно е. И въпреки че го зная, се съпротивлявам да го напиша. И това не важи само за този текст.
Здравей отново)

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от Rhiannon на 26.11.2008 @ 14:27:36
(Профил | Изпрати бележка)
Ако не я чака, значи никога не я е обичал. Ако пък я обича и не я изчака... горкият той.

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от mastilo на 01.12.2008 @ 17:23:33
(Профил | Изпрати бележка)
Ей т`ва е, като в рекламата за мляно кафе (зърната си ги представяме). Много готин разказ се е получил, много. Закача се, тревожи, размисля, относно шикалкавенето и играта, наречена нормалните неща, които ни се изплъзват. Всичко е нормално и нищо не е нормално. Зависи от апетита и от копнежа да е пълно, цветно, живо и изобщо философията като приоритет за отстраняване на позьорски течове. Трябва да се играе, да сме бъбриви, другото е синтетика, мрак и скука. Прекрасно, Авторе! Благодаря. )


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 04.12.2008 @ 18:21:38
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за този коментар. Споделям твоята философия, напълно, твоето усещане, по-скоро. Така е, майка му стара. Ни-как-ва синтетика, никакъв мрак, никва скука. )

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от Rossa на 04.03.2009 @ 23:57:40
(Профил | Изпрати бележка)
Този си го харесах, особено мантрата накрая дето ще се върне...дръжки :) Винаги съм те обичала, знаеш.


Re: Eдин разговор за по-късно
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 11.03.2009 @ 07:21:38
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се да те видя, беше се изгубила) В този разказ харесвам началото, до пряката реч, някак повече се е получил именно там... Какво да се прави, никой не е съвършен-;)

]


Re: Eдин разговор за по-късно
от sani-ti на 09.03.2012 @ 10:44:50
(Профил | Изпрати бележка)
Омайница си! Поздравления и благодарности за удоволствието, в което ме потопи!