автор: PLACEBO

Всяка моя картина има своята собствена история.
Една думичка, или малък жест, или някакво неволно движение, или пък нещо, каквото и да било друго – всичко е способно да се превърне в моя муза и да ме подбуди да грабна боите и платната.
Спомням си, преди няколко години, една седмица след 15 август – Успение Богородично, отново посетих с. Бачково, където се намира Бачковския манастир. При всяко посещение там, правя един скок в паралелно пространство и време, където се отдавам само на усещания, и където зареждам батериите си. Човек има нужда от посещаването на тези паралелни светове.
Та тогава, два дена рисувах параклиса Света Петка - който се намира току до гробищата на Бачково. Много хора минаваха покрай мене, на път за гробищата - най-вече възрастни баби и дядовци, над 75-80 г. Нямаше човек, който да не се спре, да ми каже дружелюбно – “Добър ден”, да ми разкаже каквото знае за параклиса (тези отрудени интелигентни българи оставиха едно страхотно усещане у мен - да се почувствам и аз повече българка). В Бачково говорят малко по-особен диалект, ако мога така да го нарека, който се различава от този, който говорят по-нагоре, към Смолян (живяла съм 6 години в тази част на Родопите и съм запозната) - така разбрах, че на апсидата на църквата казват "видима". Параклисът, строен преди повече от 100 години, е ремонтиран с волни дарения - като материали и труд - от жителите на с. Бачково - абсолютно безвъзмездно и безкористно. Това ме наведе на мисълта - там хората не са особено заможни, селото не е в равнината, където всичко се ражда, напротив - тук се трудят неуморно, и често не получават нищо от земята за труда си...Та тези българи - са дали от себе си, за да се възстанови параклиса... А ние какво сме волнопожертвали от себе си за духовността и запазване на моралните български устои....?!
Eдна от бабите (връщайки се от кърска работа), се спира до мене и казва – “Ти, галиба, параклиса изографисваш? Тува идваха и други, от художественото даскалО. Добре, добре, много добре. Господовите работи като ги допирнуваш - добре...”
Единия ден, следобяда, взех ключа и сама отключих параклиса. Западното слънце огряваше входа, и през него, лъчите достигаха до олтара. Пристъпих, прекръствайки се. Лековитата тишина изцяло ме превзе, пропи се във всяка една частичка на тялото и душата ми. Останах така, не зная колко дълго, вероятно няколко минути. И изведнъж, от съседната къща гръмна музика, бързо определих, че е танго – Компарсита (любимото ми!). Затанцувах, в прегръдките на Слънцето, пред олтара на параклиса. Кавалерът ми бе игрив и нежен и ме караше да пристъпям с най-голямата танцувална страст, на която бях способна. Грях ли бе, или не, но се почувствах щастлива. Бог ме виждаше отгоре, и танцуваше с мен, сигурна съм в това!
Гледам снимката на картината си, и като че ли отново се пренасям в паралелния си живот. Колко е хубаво, че намирам своите ниши, където живея на пълни обороти!

картината
----------------------------
Евгения Маринчева