автор: thebigplucky

И винаги след това до този момент опираме:
треперещи се гледаме в очите;
устните ни мълчаливо се питат –
дали това е правилно или точно тука грешим;
търсят в мрака на душите ни истината.

На скъсан лист изписваме
никому ненужните оправдания, премислени в несвестен час,
смачкваме ги вяло.
Сълзи и чаши нощта превалят -
в зората откриват частицата смисъл,
която за деня да ни задържи,
вкопчват се в нея неистово...
Верните думи вече са казани в определения миг,
от нас ли, от Бог ли избран – приеми ги.
И който трябва - повярвал е в тях...
И който трябва – разбрал е...

И смутните бреговете променят очертанията си.
Бурите – не знаят жал, разкъсват дрехи и рани,
платна и писма разпиляват,
разпалват на съмненията в жаравата мачтите преди изгрева.
Комуто е писано – оцелява,
прегърнал отломка,
загърнал дълбоко жаждата в шепа изблици нераздадени,
себе си намерил, доплувал до пустинен бряг,
отръскал спомени смътни, живите спотаил до очакване,
скрил белезите под случайна дреха,
подадена от милостива ръка, закъсняло приласкана...

И винаги до този момент докарваме нещата, след това: ...
за откровения претърсваме очите си;
треперещи, чувствата, изпокрили се в мрака на душите ни,
плахо надничат.
И никой не пита – беше ли истина. Отговорът – боли.
На скъсан лист отчаянията си изписваме;
смачкваме ги с яд...
Сълзи и чаши в нощта ни притискат
с неизмислена близост,
прозират очаквания, самотата ни преценили
и нетрезво нови съмнения
изкорубват веруютата ни компрометирани.
Избраният миг, в който няма какво повече да се каже – идва.
Не е повикан от нас... от никого не е повикан – ... никой не го иска,
най малко ние двамата, застанали очи в очи.
В притчата за изгубилите пътя и смисъла -
кой не би повярвал... толкова тривиално е горчивото,
твърде прозаично...
И който трябва – разбрал е,.. нали...

И смутни, бреговете, смиряват се в очертанията си.
Бурите – и за тях ми е жал...
за пропиляното, за отишлото си нахалост...
помъкнали разкъсаните си платна -
сами гасят пожарите с изплаканото;
заравят на оцелелите следите, бродещи сляпо в нощта
и със същата милостива ръка събират разпилените листи,..
скриват ги,.. да ги има –...
за след това...