автор: mirei

Пътищата са така предсърдни,
че тръгна ли - обръщам им хастара.
Търся скритите им шевове,
за да прекроя отново - ако трябва,
ръкавите на далечината,
винаги готова за едно добре дошла,
но и да се претърколи в кръг
от днес и утре, през сега и тук - в отвъд.

Ето, дядо се завръща,
вързал е ръкавите на избелялата си риза
и ни носи орехи и сливи.
Щастието грее като турска керемида
и от покрива му месечинката на двора слиза,
за да хвърли пред очите ми една,
уж наречена за мен звезда.
Да я следвам, каза, тя е моят път,
пряко през сърцето ми да мине,
не околовръст.