автор: matador

Живях като кораб на черква – затворен
между четири святи стени.
Надолу растях и не стигнах с корени
до стръмен бряг и бързи вълни.

А исках стъпка в път далечен да стана,
да чуя отвъдморски петли.
Но кой ще отреже пръста си с раната –
нищо, че тя отдавна боли.

Кой ще остане кол, забит в световния пъп –
животът пее, смъртта не слуша.
Океана световен е пълен със скръб,
от сЪлзи мокра е сушата.

Безсловесните твари тъпчат пътеки
с изострени докрай сетива:
че лък от дъгата усуква човекът,
а от пъпната връв – тетивà.

И умът ми пита сърцето невежо
дали е близо съдния ден –
отдавна макар да не храня надежда,
сега надеждата храни мен.

За някои небето е иконостас,
за други – дяволска бърлога.
Сприя се вдига натам, а с нея и аз –
прашинка в окото на Бога.