автор: mamasha

Седя до прозореца и гледам навън. И ми е тъжно, тъжно...
Цяла нощ вътърът е разсъбличал дърветата. Те протестират, размахват клони, гонят го, но напразно. Вятърът си знае своето...
Ето го сега и дъждът - препуска по стеблата , измива ги хубаво и ги оставя мокри, голи-голенички, да треперят и да чакат новите си одежди...
Едно настръхнало врабче прехвърча от клон на клон, върти учудено малката си главица и търси някоя стряха, за да се сгуши на сушинка...
Върху черното изкаляно кадифе на асфалта есента е раздиплила шарена черга, тъкана в златно и светлокафяво. Есента е поканила на гости зимата...
А на мен ми е тъжно ...