автор: Pobeditel

Обърнах се назад към миналото с интерес
и прозрях с душата си Творецът на същностите.
Приличаше на безграничната Вселена,
нямаше ръст, нито очи и ръце,
но беше изпълнен с възможността
да осмисля необяснимото и да сътворява.
Нарамил облаците, прегърнал времето
с необхватния си разум, той се сля с мен.
Видях децата му, мъж и жена, свенливо голи
в самотата си, заплождащи света
и следващи ги поколения загубили душите си
в блатото на завистта и алчността,
потънали в духовната смрад
на поквареното щастие от самообичането.
Усетих смразяващия гняв, превърнал земята в море,
заливащо греховете на тъмната епоха.
Появи се мъж, строящ спасителен сал за живота,
за да продължи напред по начертания път.
И отново се устремиха поколения към блатото,
защото наистина произхождаха от него
и то беше първичната им същност.
Видях как ръце се подават от черната тиня
и издърпват всеки надвесил се над нея.
Високо някъде в пещерите се молят мъдреци,
превърнали се в енергия от лъчи,
те воюват за душите в пределите на безкрайното.
Земни са делата ни, небесно осенени са съдбите ни.
Живеем в къси епизодични отрязъци.
Запълним ли ги с положителен смисъл,
ще усетим удовлетвореността от полезното.
Препускай задъхано време и нека те мерят
с пясъчни часовници, хронометри,
с измислени календари да те обвързват.
Не ме плашат стремглаво отлитащите часове,
ценя всеки миг посветен на духовното.
Всичко съм опитал, и болка, и радост,
оптимизъм излъчва всяка моя клетка.
Благодаря ти, че ме дари с още година
вълнуващ живот под знака на любовта.
Ела, необратимо време, ще черпя днес
за твоята щедрост и благосклонност към мен.