автор: PeterVan

На Джани Родари

Преди да бъдат измислени компютрите, преди да бъдат измислени дебелите и тънки маркери, в моето училище имаше големи черни дъски. Някъде все още ги има.
Но другаде учениците въобще не знаят за тях. Върху тези училищни дъски ние пишехме с разноцветни тебешири.
ТОГАВА имаше един Учител. Той бе обикновен и никому неизвестен. Преподаваше в едно училище, където твърде малко от децата слушаха с двете си уши. Повечето слушаха с ЕДНО, а някой дори с ПОЛОВИН ухо, макар ушите им да бяха съвсем здрави.
Този учител бе както всички други учители по света с една-единствена разлика: той бе целият от тебешир! Но това въобще не личеше, защото носеше костюм с вратовръзка, обувки и дори - електронен часовник. Лицето му беше малко по-бледо и очите му имаха син цвят, който се дължаше на това, че те бяха от особен светлосин тебешир.
Тебеширеният учител можеше да преподава по всичко и затова имаше уроци от сутрин до вечер. Той винаги идваше пръв в училище, а си отиваше последен. И никога, н и к о г а не искаше от дежурните ученици да му носят тебешир.
Учениците идваха при него, когато се повдигаха на пръсти, за да пишат на черната дъска и си отиваха, щом станеха колкото нея. Но никой не забелязваше промените в Учителя. Почти невидимо година след година той се смаляваше и раменете му хлътваха в стария костюм. Лицето му ставаше все по-бледо, а погледът - все по-дълбок, защото Учителят от тебешир полека изписваше себе си на черната дъска. Отначало той изписа пръстите на ръцете си, после лактите, после - раменете...
Всеки час там, където учениците най-много се затрудняваха, Учителят пишеше с червен тебешир. Буквите от него изпъкваха и се виждаха отдалече.
Учениците скоро се справяха с трудностите, но никой от тях дори не подозираше, че с тези букви - ден след ден, месец подир месец, Учителят изписваше себе си на черната дъска.
Всяко междучасие учениците лудуваха и се смееха, защото за тях светът бе луд и смешен. А всеки час слушаха с ЕДНО или с ПОЛОВИН ухо своя Учител.
Веднъж той каза, че тази седмица ще пише само със син и червен тебешир. Учениците много се зачудиха и приеха това като шега, но шега нямаше. Цяла седмица Учителят-чудак писа със син и червен тебешир. Никой не знаеше, че той изписва последните късчета от себе си. Сините тебешири бяха очите му, а червените - сърцето.
Един ден, когато щеше да удари звънецът на последния час, Учителят дописваше последното изречение на урока. Учениците чакаха вече да свършат, когато той сложи червено многоточие и тогава...
Тогава сивият костюм на Учителя бавно се свлече надолу и покри обувките му, а електронният часовник тупна на пода.
О, всички така се изплашиха! Момичетата дори заплакаха, а последният урок остана недописан.
Учителят от тебешир го нямаше!
Докрай той бе изписал себе си на черната дъска.