Сто пъти паднах заедно с листата
докато гледах как ме гледаш през лъчите
на жълтото, презряло октомврийско слънце.
Сърцето ми затупка из петите, в гърлото
навсякъде отекна – същински звън
на горска есенна камбана,
ударена от син безумен вятър.
Разсипах се докрай. Не тичах бясно
към теб по огнени или лазурни коридори
от светлина. Стоях си тихо като гинково листо и чаках
да оцветиш деня ми в слънчево.
Дочаках. И още падам.