автор: mishlence

          Понякога си спомням този мъж. Прекрасен, рус, с невероятни сини очи. Никога не съм харесвала руси мъже. Привличат ме чернокоси и чернооки мъже, но в сърцето си имам трайни спомени все от русите...
          Писа ми на мейл. Чел някакви мои стари драсканици в Словото. Не си спомням колко време си писахме, после минахме в ICQ и накрая се видяхме. Просто изпихме по едно питие пред Народния театър и продължихме да си говорим всеки ден. Всеки ден говорехме за какво ли не. След месец имах чувството, че го познавам от години. Докато една неделна сутрин не се обади. Искаше да се видим, където и да е. Жена му го напускаше. Беше си признала, че има връзка, макар той да подозираше отдавна. Беше съсипан - тя беше с човек, който той много добре познава. Две разбити семейства, лъжи, разправии за имоти и всички гадости, които могат да ти се случат докато си правиш други планове. Тъпо и тривиално, но когато ти се случи, боли още повече. Седяхме на една пейка, слушах го и за съжаление не можех да му помогна с нищо. Просто бях там, поне имаше с кого да говори.
          Започнахме да се виждаме. Ходехме по заведения, вечеряхме, пиехме и си говорехме. Беше ни готино. Спорехме за глупости, философствахме, разказвахме си истории, оплаквахме се от глупостите през деня. Той бягаше от самотата си, аз бягах от затъпяващите си дни. Смееше ми, че се прехласвам по малкото си куче, аз му се смеех, че си купува чисто нова гъзарска кола, защото той нямаше нужда от пичеловка - беше достатъчно готин. Бяхме като "Изгубени в превода" - чувствахме се добре и макар да нямахме нищо заедно, двамата успявахме да се накараме да притъпим онова странно чувство на безнадеждност и тъга, което носехме в себе си. Той имаше основателна причина да бъде такъв. На мен уж всичко ми беше наред и не можех да обясня защо имам нужда от него. Търсехме се винаги, когато някой от двамата усещаше онова гадно стискане в гърлото... Пускахме си смс-и посред нощ, за да си кажем нещо. Че сме сред хора, но сме самотни. Че сме тъжни, че сме весели, че сме някъде и искаме и другият да е там, просто за да сподели усещането...
          И така всичко можеше да бъде едно прекрасно приятелство. Ако той не търсеше в мен отдушник заради разпадането на брака му, ако аз не търсех в него някаква неясна тръпка заради затъпяващата ми връзка и желанието ми да спра да подтискам страховете си от живота с работа.
          Започнах да чувствам нуждата да съм с него. За цялото това време не съм го целунала нито веднъж, не сме правили секс, никой не беше пристъпвал дома на другия, но имахме по-пълноценни отношения от хиляди двойки. Или поне така се чувствах аз. Имаше моменти, в които имах нужда просто да ме прегърне, да ме целуне, да сме интимни. Но не посмях. И нито за миг не си и помислих да се лиша от мъжа до себе си, от живота си, от връзката си, от кръга си от приятели. А той нямаше нужда от тайна връзка. Всъщност имаше нужда от съпругата си. Беше готов да й прости всичко, защото я обичаше. Но осъзна, че връщане назад няма. Затова искаше жена, която да му се отдаде изцяло и да запълни празнината. Дори това да беше жена, която ще открадне, за да се почувства и той обичан и толкова значим, че някой да зареже семейството си заради него. Заведе ме веднъж сред колегите си - не ги харесах. Аз го заведох веднъж при колегите си - и той не ги хареса. Тогава той управляваше огромна компания, аз работех в малък екип. И двамата не се чувствахме добре на мястото си, но всеки се беше хванал за кръга си и не смееше да се пусне от него.
          По Коледа реших, че мога да направя стъпката. Готова бях да сложа чертата на живота си дотук и да бъда с него. На първо време като опитам да водя двойнствен живот. Предполагам, че е лесно за половината свят да живее така, за мен щеше да е първата наистина голяма крачка.
          Той вече знаеше, че няма да се получи. Искаше всичко или нищо. И знаеше, че няма да го получи от мен. А може би не бях толкова важна за него, за да си заслужавам усилията. Не знам. Аз продължавах да бъде с мъжа до себе си. За него знаех, че се вижда и с други жени - не ми пукаше, не си бяхме давали обещания. По дяволите, ние нямахме връзка. Той прекара Нова година с друга жена, а аз видях положителен тест за бременност от моя мъж.
          Нещата се наредиха. Той с нова връзка, аз - с нещо по-силно от мен, което да сложи в ред връзката ми, да ме накара да пренаредя най-накрая работата си и всичко да върви напред. Понякога има сила, която ме пази от собствените ми глупости.
          Всеки тръгна по пътя си. Изминаха две години. Говорехме си от време на време по ICQ докато бях бременна, той спря да говори, когато родих. Стоеше дълго и безмълвно онлайн. Стои и сега, макар че разменихме случайно две думи. Безлични думи...
          Дълго време си казвах, че така е най-добре. Не бях сигурна, че това, което виждам аз, е същото, което е видял той. Трябваше най-накрая да приема, че просто е убивал времето си с мен, защото не е искал да е сам. Наскоро го сънувах. Наскоро ми липсваше. Наскоро си мислех дали е щастлив и дори малко завидях на жената, която е с него. И се питам, какво ли щеше да се случи, ако...