автор: mariq-desislava

Из затлачените мозъчни пътеки
черепът на бездуховността ми
се оттласква от недоимъка на думите
Живея внезапно и се старая да е искрено
Неумело е зле прикритото ми анатемосано изгнание,
защото все още ходя по необяздените ти,
тъй нежно обезкостени светове
Прогнил съм отвътре, но не ми личи
Нали ме чуваш как по киселите ти катинари
спя всяка вечер, а ти лампите не гасиш,
защото за да ме видиш ти трябват
повече сетива и повече дни за оттичане
Ти ме избра, защото аз те поисках
В извратеното було на самоотричането
все повече те искам и все повече
израждам тихите ти писъци
Не, не насъсквай ветровете по мен
Боси са дланите ми, без които не можеш
да се пребориш с лъжите в очите ти разпиляни
Прилеп съм, напомаден и хлъзгав
Расте ароматът ми, сграбчен от слънцето
Изцъкленият диск на любовта пред теб въртя
и коренища насечени пускам
Влизам в теб и в отровата ти читава
Нали знаеш, че любовта е жилава?